Ако Бюрото беше шпионирало къщата, Бентън щеше да знае. Нямаше да говори свободно. Щеше да говори отвлечено и заобиколно — точно както бе говорила Джанет. Или нямаше да каже нищо. Ако някой шпионираше тук, то това бе Кари, и аз бързо стигах до точката, в която спираше да ми пука.
По всичко личеше, че тя и без това вече знае всичко за нас.
Бентън затвори вратата и двамата останахме сами в спалнята на Шанел Гилбърт.
Или нечия друга. Не можех да съм сигурна чия е.
— Знам, че си разстроена — каза Бентън. — Не мога да разбера как можеш да се чувстваш изоставена и подведена от мен точно сега.
— Дали съм разстроена? Думите, които бих използвала, са нещастна, объркана, разтревожена, манипулирана. — Не исках да прозвучи така. — Коя беше тя, Бентън? Видях снимките в библиотеката. Коя по дяволите е тя?
Той не обелваше и дума.
— Видях специалния й неопрен. Черен, с цип на гърдите, видях същия и на видеото, заснето от камерата в шнорхела ми. Ние с теб не носим костюми с ципове на гърдите. Нашите неопрени нямат две бели линии на крачола, но изглежда нейният е имал, ако съдя по видяното на снимките в рамки, правени докато се е гмуркала в Бермудския триъгълник. Трябва ли още да освежавам паметта ти? — продължавах да говоря, въпреки че предполагах, че тези думи не са само между нас.
Трябваше да знам дали човекът, който ми бе спасил живота във Форт Лодърдейл този юни, е мъртъв. Убит. Вероятно пребит до смърт от Кари.
— Зъбният й статус е потвърдил самоличността й — казах на Бентън. — Но това не означава нищо. Коя е била тя?
— Знам как изглежда — най-накрая отговори Бентън.
— Може би ще ми кажеш и кой е Дъг Уейд, като заговорихме за това.
— Не съм сигурен кого имаш предвид.
— Имам предвид мъжа, когото видях в дома на Луси и който не е данъчен. Той работи за Министерството на отбраната, а те не биха се замесили, освен ако не става въпрос за националната сигурност, а не за някакво измислено обвинение срещу Луси…
— Можем да поговорим за това по-късно…
— Но не мога да си представя защо би си помислил, че съм разстроена. Защо да се разстройвам, че не мога да имам доверие на нито едно проклето нещо, което чувам от когото и да е? — Бях изнервена, а това бе последното, което исках да съм. — Как влезе? Ти ли взе рейндж ровъра й, без да се обадиш на полицията? Или го откара някой фалшив данъчен.
— Рейндж ровърът й ли? — Бентън се намръщи.
— Червен, беше тук, а сега го няма. — Усещах как в очите ми избиват сълзи и се опитвах да ги спра. — Но не смятам, че записващото устройство в сребърната кутия е твое. — Бях страшно ядосана и трябваше да се овладея преди да изгубя контрол. — Прекалено немарливо е дори и за ФБР. Това си е тактика за сплашване. Психологически тероризъм за нас, които работим по случаи като този и се притесняваме, че всяка секунда ни шпионират. Ти не би навил и часовниците.
— Не бих направил какво?
— И не би оставил свещи. Не би играл такива игрички с мен. Твоите колеги биха могли. Но ти не би го направил, а и аз нямаше да го позволя.
— Какви игрички, Кей?
— Много са, Бентън.
— Не знам нищо за никаква сребърна кутия.
— Радвам се да го чуя. — Не ми пукаше кой друг също го чува.
— Какви свещи? — попита Бентън.
— Трябва да минеш през всекидневната, за да усетиш аромата. Предполагам, че все още са там, освен ако не са изчезнали под носа ни, както стана с боклука в кухнята. Нови бели обредни свещи, които подозирам, че са сложени наскоро там, вероятно докато сме били в дома на Луси. И часовниците бяха навити. Свещите миришат на любимия ми парфюм, Бентън. Онзи, който винаги ми купуваш за рождения ми ден.
— Не сме го направили ние. Не сме идвали тук до този момент.
— Можеш ли да си сигурен? Знаеш ли всичко, което правят колегите ти? Е, мога да ти кажа много неща, които вероятно не знаеш и които са се случили много отдавна. Опасни неща.
Той не отговори. Не ме попита какви са тези опасни неща. Погледна ме мълчаливо и след това сведе очи към телефона си.
— Мисля, че знам какво се е случило — казах му и мълчанието му бе моят отговор. Знаеше за записите. Беше ги гледал.
— Разбира се, че ФБР не се е промъквало тук и не е подредило това място, имайки предвид мен, лично мен. — Усещах как ставам все по-гневна и по-изнервена.
„Бентън, какво си направил?“
— Защо да си правят целия този труд да намерят специални италиански свещи? — Заля ме страх. — Не са…
— Кей?
— Но ти не би ми казал това. Сигурна съм, че ще трябва да разгадая всичко сама. Трябва да разбера сама какво знаеш и какво не знаеш. Ти няма да ми признаеш, ако ти си виновен за нахлуването в дома на Луси, за това, че с Марино сме следени от твоя проклет хеликоптер.
— Свърши ли, Кей?
— Тепърва започвам, Бентън.
— Имам предвид тук. Приключи ли с работата, защото няма да си тръгна без теб. Няма да оставаш тук без мен.
Когато ставаше изключително сериозен и напрегнат, забелязвах колко е висок всъщност. Извиси се над мен, когато се наведе, за да говорим, силната му челюст бе издадена напред, изсечените му черти бяха станали хищнически, като на орел, на ястреб.
— Нямаме време — каза той.
— Кой друг е с теб?
