В средата седеше Деси, до него Джанет. Чух Джет Рейнджър преди да го видя: той хъркаше под масата за закуска. Отидох до кухненския плот, наведох се и го погалих по главата и копринено меките уши, а той облиза ръката ми и размаха отрязаната си опашка. Докато правех кафе, оглеждах обстановката, като започнах с шейсетинчовия плосък телевизор на стената.
Беше превключен от излъчване на охранителните камери към излъчване на телевизия и японската комедия тихо си течеше по Токио Бродкастинг Систем. Никой не проявяваше и най-малък интерес. Но не за това бе пуснат сериалът. Това беше не просто телевизор или монитор, реших, докато кафето се изливаше шумно в чашата. Това беше устройство за заглушаване на мобилните комуникации и който се опиташе да проникне в криптираните данни, щеше да чуе само бял шум.
Огледах вградените тонколони в дебелите стени от кипарисово дърво и тройните прозорци, които бяха затъмнени от външната страна, така че хората да не могат да виждат какво става в къщата. И преди бях идвала тук, не често, от време на време, но за първи път ми светна, че къщата на реката не е просто мястото, където си връзват лодките. Луси бе създала шумоизолираща система и се зачудих дали това не е нова добавка, също като каменната й градина. От известно време бе очаквала да бъде посетена от федералните. Поне от средата на юни. Откакто аз бях простреляна. Това бе предположението ми.
— Не са ли идвали тук? — попитах Луси, докато подавах кафето на Донахю.
— Идваха. Казах им, че трябва да започнат оттук и да излязат, защото имаме нужда от тихо място за Деси и Джет Рейнджър.
— Колко мило от тяхна страна да се съгласят — каза кисело Донахю. — Аз бих искала тихо и сигурно място за тях.
— Да, колко мило наистина и каква проява на чувствителност от страна на ФБР да се съобрази с вашите желания — казах натъртено, защото ФБР не бяха чувствителни и не им пукаше за желанията на Луси. — Доста необичайно, не мислите ли? — Огледах вградените тонколони и тавана. — Те не спориха ли с теб за това и не поискаха ли тук да остане агент?
— Не.
— Казваш, че не са загрижени от подобренията в дома ти.
Говорех евфемистично, тъй като още не бях убедена, че разговорът ни не се подслушва.
— Няма какво да направят за начина, по който съм решила да си построя къщата и всички свързани с нея сгради. Заповедта за обиск не им дава разрешение да унищожават нечия собственост — каза Луси и беше права, но само на теория.
Агентите на ФБР не би трябвало да повреждат собственост, да изключват нечия жилищна инфраструктура или пък нарочно да създават пробив в сигурността. Но това не означава, че няма да го направят. Не означава, че няма да си измислят оправдание за действията си. Чудех се дали са открили шумоизолиращата система тук и ако да, защо не са настоявали никой да не влиза в къщата на реката.
Защо наистина?
Каква бе истинската причина да ни позволят да се съберем тук и имаше ли някакъв начин да ни шпионират въпреки твърденията на Луси, че това не е възможно? Пак я попитах за това и тя ме увери, че сме на сигурно място. И че всичко, което обсъждаме, си остава между нас. Но аз продължавах да имам съмнения, без значение в какво ме уверяваше. Нямах доверие на абсолютно нищо.
— Надявам се да си права и да сме в безопасност. — Изгледах я твърдо. — А останалите? Вие съгласни ли сте? — Обърнах се към Джанет, докато отивах към дивана. — Как сте с Деси?
Прегърнах ги. Джанет изглеждаше спокойна и овладяна. Такава бе природата й. Вниманието ми се задържа върху младежкото й привлекателно лице.
Тя не носеше грим. Късата й руса коса беше разбъркана, сякаш бе прокарвала многократно пръсти през нея, а ноктите й бяха мръсни. Носеше хирургически дрехи. По една случайност знаех, че спи с такива, но не стоеше през деня с тях. Никога не я бях виждала в такова облекло из къщата, освен когато току-що бе станала или си лягаше. Беше време за обяд, а тя бе разрошена и с хирургически дрехи, а това значеше, че има още нещо, което трябва да си изясня.
Ако ФБР бяха дошли в късното утро, какво са правили Луси и Джанет точно преди това? Бях доста сигурна, че са си почивали. Когато прегърнах Джанет и я целунах по бузата, усетих солен вкус. Долових остър мирис на пръст, примесен със слаба мускусна миризма на пот. Луси също бе потна. Може би бяха правили нещо в двора по-рано днес.
Но те обикновено не се занимаваха с двора. Ползваха услугите на агенция и на ландшафтен архитект.
Огледах полиците за книги, разположени върху цялата стена, откритите носещи греди, сивите плочки на пода, кухненския бокс с газова печка, уреди и мивки от неръждаема стомана, стъклените венециански плочки на стената в опушен цвят. Къщата на реката бе пълна със светлина и семпла — малка жилищна площ и баня. Беше чиста, но имаше патината на рядко използваните пространства. Може би влизаше в действие само когато Луси имаше нужда да заглуши някой разговор. Или когато се чувстваше преследвана. А вероятно се чувстваше много по-преследвана, отколкото си бях давала сметка.
