Погледнах племенницата ми, за да видя дали ще се опита да отрече това, и веднага разбрах, че няма.
„Мили боже! Какво си направила?“
— Ще обясня. — Луси се взираше през прозореца към потъмняващото небе.
— Мамка му! Моля те, кажи ми, че се шегуваш. — Очите на Марино сякаш щяха да изскочат.
— Не разбирам как си го взела от нея — казах на Луси. Вътрешната ми аларма се бе включила.
— По дяволите! — изруга Марино. — Извинявай, Деси.
— Не съм казала, че съм взела шнорхела от нея — отвърна Луси. — Или нещо друго директно от нея.
— Няма да повтаряш каквото казвам, пич. Ясно? — Марино прегърна Деси, придърпа го към себе си и го тупна лекичко по главата.
— Ох! — извика Деси и се закикоти. После каза: — Мама ме кара да плащам, когато казвам мръсни думи. Двайсет и пет цента за „шибан“, петдесет за „лайно“ и долар за псувня. Дотук дължиш поне долар и двайсет и пет цента.
Продължаваше да говори за майка си в сегашно време.
— Контактувала ли си с Кари? Виждала ли си я? — попитах Луси толкова спокойно, колкото успях.
— Не е това, което може би предполагате — каза Джанет, а аз не спирах да мисля за скорошното пътуване на Луси до Бермудите.
Знаех, че е ходила, но не знаех предварително, че го планира. Никога не го бе споменавала. Преди десет дни бях разбрала, че е била там и че Джанет и Деси не са били с нея. Луси не изглеждаше склонна да обяснява повече от това, което вече ми бе обяснила. Ходила да се гмурка. На почивка. Срещнала се с приятел на Джанет. Имах чувството, че този човек не е просто приятел.
— Какво би трябвало да предполагаме? — попита Донахю.
— Нищо — каза Луси. — Недейте да предполагате нищо.
— Трябва да ми кажеш всичко.
— Никога не казвам всичко. На никого.
— На мен ще се наложи, ако ще те представлявам.
— Не съм в състояние да разкрия някои подробности и е твой проблем как ще се отнесеш към това. — Луси ставаше агресивна.
— Тогава не съм сигурна, че ще мога да ти бъда полезна.
— Не аз ти се обадих — каза й Луси и погледна към мен.
— Не си тръгвай — казах на Донахю. — Ти представляваш и мен.
— Притеснявах се, че може да стане така. — Донахю си взе чантата.
— Луси, моля те. — Погледнах предупредително племенницата си и тя сви рамене.
— Трябва да останеш. — Начинът, по който го каза Луси, не беше много убедителен.
— Добре тогава. — Донахю седна.
Деси местеше поглед към всеки, който говореше. Той бе мъдра душа, дребен за възрастта си, с щръкнала светлокестенява коса и огромни сини очи. Не показваше никакво притеснение или гняв, но не биваше да стои тук и да слуша това и Марино ми прочете мислите.
— Ще го изведа — предложи той, като се чешеше по ухапванията от комари по краката: приличаха на възпалена уртикария.
— Това звучи забавно, нали, Деси? — Луси премести столове от малката маса край бокса и ги нареди край дивана.
През цялото това време бях останала права, защото започвах да се ядосвам, че хората приемат, че съм първата, която трябва да седне. Смятаха, че имам нужда заради крака ми, затова стоях права по-дълго, отколкото трябваше, макар и да се чувствах ужасно.
— Какво ще кажеш за разходка с Марино? — каза Луси на Деси.
— Не искам. — Той поклати глава и Джанет го прегърна здраво.
— Напротив, искаш. — Марино взе тубичка гел против комари от плота в кухненския бокс.
— Разкажи ми за миникамерата — обърна се Донахю към мен. — Кажи ми всички подробности, които можеш.
Но й отговори Луси. Обясни как американският конгресмен Боб Росадо бе застрелян на 14 юни преди два месеца, докато се гмуркал от яхтата си в Южна Флорида. Кислородната му бутилка и част от черепа му бяха намерени и тъй като това бе федерално разследване и аз имах федерална юрисдикция чрез връзката си с армията, реших да се срещна с тактическия екип на Бентън във Форт Лодърдейл. Появих се на следващия ден, 15 юни, за да им помогна в търсенето.
— Обичайно ли е за теб да слагаш миникамера на шнорхела си, когато участваш в търсене? — попита ме Донахю.
— Не бих се изразила така, защото камерата е прикрепена за постоянно. — Замириса ми на амоняк и чаено дърво: Марино мажеше с гел ухапванията от комари.
— Но я включваш и изключваш. Правиш го ръчно и целенасочено. — Тя бавно завъртя чашата си с кафе върху облегалката за ръце на стола си, за да покаже, че се въртим в кръг.
— Да — отговорих. — Ако не по друга причина, то поне за да избегна въпросите за процедурите, които използвам, за достоверността на показанията ми. Обичам съдебните заседатели да виждат къде съм намерила доказателствата. Помага, когато сами могат да се уверят, че всичко е извършено и съхранено правилно, а при търсенето и събирането на улики под вода това е особено важно, тъй като няма разговори, няма разказ, няма обяснения. Под вода не можеш да чуеш кой знае какво, освен бълбукане на мехурчета.
— Значи когато си видяла лицето, за което вярваш, че е Кари Гретхен, камерата на шнорхела ти е записвала през цялото време — каза Донахю. — И това е било така, защото си я включила.
— Точно така.
— Тогава Кари трябва да е на записа.
Понечих да отговоря, че разбира се, че е така, но погледът на Луси ме спря. Нещо не беше наред.
