— Ако досега не си научил, че отец Ярви е от хората, които казват колкото може по-малко, значи няма надежда за теб.
На изток хората на Върховния крал се опитваха да сформират защитна стена от щитове. Кол видя един воин да се откъсва от нея и да хуква с вдигнат предизвикателно над глава меч. Смела постъпка, но защитната им стена беше от паяжини. От малкия кръг от щитове под белите гълъби от носа на „Южен вятър“ се чу накъсан трясък. Препускащият с меч над главата герой падна, а щитовете в стената зад него започнаха да падат един по един.
— Така няма да стане — каза Скифър и опря до бузата си единия край на елфическата реликва. Кол имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче. Беше натикал пръсти в ушите си. Последва нов тътен. И нова мъглива диря във въздуха. Пореден разтърсващ земята трясък и още една огромна дупка в редиците на Върховния крал. Колко мъже умряха в този един-единствен миг? Изпепелени, сякаш никога не ги е имало, или хвръкнали на парчета във въздуха, като искрите изпод чука на Рин в ковачницата.
Те се предадоха, естествено. Възможно ли е хора да се бият срещу мощта, разкъсала бог? Мечовете и лъковете бяха безполезни срещу нея. Ризниците и щитовете също. От кураж и слава нямаше полза. Непобедимата армия на Върховния крал хукна обратно по пътя и през полята в пълен безпорядък. Просто тичаха през глава, без да ги е грижа накъде, стига да е по-далеч от Бейлова крепост. Прегазиха лагера си, захвърляха тичешком оръжия и щитове, погнати по петите от крещящите шенд и безмилостни елфически оръжия. От мъже с цел и кауза паниката направи стадо животни.
Напрягайки очи в утринната мараня, Кол забеляза движение в далечината. От гората край обезлюденото село се появиха коне.
— Ездачи — посочи натам Кол.
Скифър свали от рамо елфическата реликва и се изсмя с цяло гърло.
— Ха! Ако не ме лъже набитото ми за поличби око, това е работа на най-добрата ми ученичка. Трън не е от хората, които пропускат битка.
— Това не е битка — промърмори Кол. — Това е клане.
— Трън не е от хората, които ще пропуснат клане, значи.
Скифър изпъна шия и се огледа. Докъдето ѝ стигаше погледът, армията на баба Вексен биваше разпиляна като плява от вятъра. Ездачите на Трън препускаха между бягащите и ги посичаха в гръб, изтикваха ги през изгореното село и по пътя на север.
— Хм. — Тя издърпа металния барабан от оръжието и го подхвърли на Кол, който в паниката си го подметна няколко пъти нагоре, преди да успее да го задържи в прегръдките си. — Изглежда победата е наша.
Бавно, немощно и колебливо, като пеперуда излизаща от пашкул, Скара избута ръката на Рейт настрани, подпря се на ръба на щита му и се изправи на разтрепераните си крака.
Звуците до един бяха странни. Писъци, викове и кряскане на птици. От време на време трещенето на елфическите оръжия. Но всички те идваха отдалеч, сякаш от друго време и на друго място.
Майка Скаер разтриваше рамото си с изписана по лицето ѝ погнуса, после захвърли настрани все още димящата елфическа реликва.
— Ранена ли си, кралице моя? — Гласът беше на Синия Дженър. Отне ѝ известно време да осъзнае, че говореше на нея. Тя сведе поглед и изгледа глуповато ризницата си. Беше усукана и тя я дръпна надолу да я оправи и изтърси полепналата по нея кал.
— Мръсна — смотолеви под нос, все едно това беше от значение. Усещаше езика си набъбнал, тромав в пресъхналата ѝ уста, докато мигаше озадачено и оглеждаше бойното поле. Ако това въобще можеше да се нарече така.
Побитите в земята заострени колове вече не очертаваха прави линии, бяха полегнали и натрошени. В земята зееха огромни ями, а около тях бяха пръснати буци пръст, натрошени щитове и оръжия и разкъсани човешки тела, струпани на димящи купчини. Армията на Върховния крал, така страховита само допреди миг, се беше изпарила като утринна мъгла.
Отец Ярви, стиснал елфическия си жезъл, или по-скоро оръжие, под мишница, оглеждаше труповете на Спътниците на Яркия Йълинг. Не беше свъсил гневно вежди, не се усмихваше. Изражението на лицето му беше самото безразличие. Оглеждаше ги спокойно, като занаятчия, доволен от добре свършена работа.
— Ставай, майко Адуин — каза той.
Пасторът надигна глава между труповете. Косата ѝ беше почервеняла, сплъстена от кръв.
— Какво направи? — Тя зяпна Ярви неразбиращо. По изцапаното ѝ с кал лице потекоха сълзи. — Какво направи?
Ярви се наведе, сграбчи я за предницата на дрехите и я вдигна към себе си:
— Точно това, в което ме обвини! — кресна в лицето ѝ той. — Къде е съдът ти сега? Кой ще ме съди? — Той разтърси пред лицето ѝ елфическата си реликва и я тръшна обратно между труповете.
