Рейт не таеше надежди за голям напредък. По съвет на Дженър Скара най-после бе склонила двамата крале да се заемат с работа по отбраната на крепостта: имаше израсли прекалено близо до стените дървета за сечене, строената от човешка ръка част от стените се нуждаеше от стягане, трябваше да изкопаят ровове. Да се съгласят просто да започнат отне цял ден препирни между пасторите им. Скара събра полите на роклята си с една ръка и с вяло махване на другата даде на Рейт да разбере, че очаква да я последва.
Това да му заповядва някакво си момиче още го ядеше отвътре и явно го показваше, или поне за Дженър бе очевидно. Възрастният моряк го хвана за ръката:
— Чуй ме, момче. Ти си боец и боговете са ми свидетели, имаме нужда от такива като теб. Но човек, който търси боя навсякъде… е, рано или късно ще си навлече един бой повече, отколкото може да понесе.
Рейт изкриви презрително устни:
— Всичко, което имам на този свят, съм си го извоювал с юмруци.
— Ъхъ. И какво толкова имаш?
Старецът май имаше известно право.
— Просто я пази, а?
Рейт отскубна ръката си.
— А ти продължавай да се тревожиш, старче.
Когато излезе навън, Скара стоеше и клатеше глава пред масивния пън на отсечения бук.
— Помня Крепостния бук. Сестра Ауд казва, че е лоша поличба, че са го отсекли.
— Някои хора виждат поличби навсякъде. — Досещаше се, че сигурно трябва да добавя „кралице моя“ всеки път, когато говореше с нея, но думите просто не звучаха нормално в устата му. Рейт не беше ласкател.
— Ами ти?
— Според мен боговете изпращат късмет на онзи с най-много стръв и най-малко милост. С това съм израснал.
— Къде си раснал? Във вълча глутница?
Рейт повдигна замислено една вежда:
— Горе-долу, да.
— На колко си години?
— Не съм сигурен. — Скара го изгледа учудено и той сви рамене. — Вълците не ги бива в броенето.
Тя тръгна към портите и робинята ѝ я последва, навела смирено глава.
— Как стана оръженосец на крал?
— Майка Скаер ни избра. Мен и брат ми.
— Значи си ѝ длъжник.
Рейт се замисли за суровите очи на майка Скаер и още по-суровите ѝ уроци и прегърби рамене при спомена за не един бой с камшик.
— Предполагам.
— И се възхищаваш от Трошача на мечове.
Рейт се замисли за отнесените шамари, заповедите, кървавата работа по границата.
— Той е най-великият воин в земите около Разбито море.
Проницателните очи на Скара се извърнаха настрани към Рейт:
— И за какво те изпрати при мен, да ме пазиш, или да ме шпионираш?
Думите ѝ го свариха неподготвен. Всъщност откакто премина на служба при нея, май не беше подготвен за нищо.
— Честно, сигурно за по малко и от двете. Но ме бива много повече в пазенето, отколкото в шпионирането.
— И в лъгането, очевидно.
— Брат ми е умният.
— Значи Трошача на мечове ми няма доверие?
— Майка Скаер казва, че само врагът ти няма да те предаде.
Скара изсумтя присмехулно, докато влизаха в тъмния тунел на портите на елфическите стени:
— Пастори.
— Ъхъ, пастори. Но ето как ги виждам аз нещата. Колкото до пазенето ти, ще умра за теб, ако трябва.
Тя примига озадачено, изящната ѝ шия потрепери, докато преглъщаше, и Рейт намери това за доста приятна гледка.
— Колкото до шпионирането, прекалено тъп съм, че да се задълбавам в работите ти.
— Аа. — Погледът ѝ се стрелна отново настрани към лицето му. — Значи си просто красив, но безполезен инструмент.
Рейт не се изчервяваше лесно, но сега усети бузите му да пламтят. Нямаше проблем да се хвърли с главата напред в стена от щитове и наточена стомана, но един поглед от това кльощаво момиче и коленете му се подкосяваха.
— Ъъ… красотата оставям на теб, предполагам. Че съм глупак, не отричам.
— Майка Кайър казваше, че само глупакът се хвали, че е голям умник.
Сега бе ред на Рейт да изсумти:
— Пастори.
Смехът на Скара отекна в тъмния тунел. За такава дребна жена имаше силен смях, див, необуздан, като този на старите воини, разказвайки си истории над чаша ейл в тронната зала и Рейт установи, че и това му харесва у нея.
— Ъхъ, пастори — отвърна тя. — И защо тогава Трошача на мечове избра теб?
— Ъ? — Рейт се чувстваше като лош плувец, примамен в дълбоки води.
— Защо ще изпраща честен глупак да върши работата на умен лъжец?
Рейт сбърчи чело и се замисли, но когато излязоха отново на светло от другата страна на тунела, за късмет не се наложи да отговаря на въпроса.
Пред портите се беше събрала тълпа, но работа не се вършеше. Освен ако не броиш за работа перченето, гледането на кръв и крещенето на обиди. Всъщност доскоро точно това бе представата на Рейт за работа. Ванстерландци, наежени срещу гетландци, естествено, тази така банална напоследък гледка, че дори Рейт започваше да се отегчава от нея. В средата Ракки и онзи стар гетландец с лице като опердашен задник, Хъннан, се гледаха на кръв, настръхнали като котараци. Ракки държеше кирка в ръце, Хъннан — лопата и по всичко личеше, че всеки момент щяха да започнат да ги употребяват, но не по предназначение.
