Започнаха да прииждат журналисти и да искат интервюта с мен и Лиза, но по съвет на Гарднър Филипс ние не им казахме почти нищо съществено. Както впрочем и не признахме пред Махони и колегите му за намерения от Лиза револвер. Филипс смяташе, че можем да го направим само ако помощник областната прокурорка ни гарантира имунитет от съдебно преследване, а по някакви известни само на нея причини тя се колебаеше да го направи.
Не бях изненадан. И за мен случаят далеч не беше приключен.
Обадих се на Хелън и ѝ съобщих, че ще можем да финансираме обжалването. Тя беше на седмото небе от радост. Явно нейният безбожно скъп адвокат бе успял да ѝ внуши, че този път няма начин да не спечелят, стига да можем да му платим.
Само за леля Зои се оказа безнадеждно късно. Тя умря във вторник, една седмица след инсулта. За втори път в течение на един месец аз и Лиза бяхме на шива в малкия им дом в Бруклайн.
Когато се върнахме след погребението, настроението ни бе мрачно. Налях по чаша вино и седнахме един до друг в полутъмната дневна. Споделяхме тишината, всеки замислен за общите ни проблеми. Бяхме благодарни на съдбата, че сме заедно.
Накрая Лиза не издържа и проговори:
— Знаеш ли, Саймън… Все още не мога да разбера как е попаднал онзи револвер в дрешника. Няма начин да го е подхвърлил Иневър.
Тази мисъл отдавна не ми даваше покой.
— Защото няма следи от взлом, нали?
— Да. Но има и нещо друго. По онова време той не ни познаваше. Нали разбираш, защо ще избере точно теб? Или мен? Та той даже не е знаел къде живеем.
— Е, точно това едва ли е било трудно да се научи.
— Сигурно. Но все пак е трябвало да знае много неща за теб и за мен, за отношенията ни с татко, за да избере подходящи заподозрени и да набележи дрешника като добро място да «скрие» револвера.
— Права си — замислено се съгласих аз.
Пак замълчахме. Този път около минута. По тихата улица отвън се разнесоха крачки, приближиха се и се отдалечиха в тишината. През пердетата се виждаше ниско дърво, осветено от лампата на стълба. Усетих тялото на Лиза неволно да потръпва. После тя се притисна по-силно до мен.
— Саймън?
— Да?
— Страх ме е.
Беше четвъртък вечерта. Разтрих очи, записах файла си на диска и изключих компютъра. Бях свършил предостатъчно за един ден. Облякох си палтото и понеже ключовете от дома не издрънчаха в джоба ми, разбрах, че съм ги забравил. Хенри Чан бе предложил на Лиза старата ѝ работа и днес бе първият ѝ ден в «Бостън пептидс». Едва ли се бе прибрала толкова рано. Бях ѝ казал, че имам уговорка с Киеран и момчетата да се видим за малко в «Ред Хет». Сетих се за резервния комплект ключове, който държах в чекмеджето на бюрото си точно за случай като този.
Пуснах връзката в джоба си и изведнъж ме осени. Ето как ми бяха подхвърлили револвера! Някой беше влязъл в апартамента, използвайки тези ключове.
Само че кой?
Не Томас. Иневър. Беше някой от «Ревиър».
Вечерта в «Ред Хет» бе незабравима. Киеран бе дошъл естествено, бяха и петима-шестима други, все съвипускници от бизнес школата. Бях поканил и Даниел, но както можеше да се очаква, той бе отклонил поканата ми. Даниел не си падаше по груповите изпълнения.
Зададоха ми стотици въпроси и сигурно благодарение на бирата можах да им отговоря достатъчно гладко. Този път, по изключение, убийствата на Франк и Джон, самоубийството на Иневър и колапсът на «Био-уан» се оказаха много по-интересни за всички от редовната дискусия на предложения за работа, борсови опции и котировки.
Останах център на интереса поне един час — и изведнъж се обади Грег Вилгрен. Беше американец, командирован в голяма лондонска банка, върнал се за кратко в Бостън.
— Ей, момчета, чухте ли за Сергей Делесов? — Въпросът му ни накара да се спогледаме недоумяващо. — Ама това е сензацията в Лондон. Бил е убит преди месец.
— Господи! Какво е станало? — попита Киеран.
— Платено убийство — поясни Грег. — Бях пропуснал този факт, но изглежда, Сергей бил най-младият управител на банка в Русия.
— Охо, я виж ти! — изненада се Киеран. — Да ви кажа, че винаги ми се е струвал доста затворен.
Започнахме да споделяме впечатленията си за Сергей. Оказа се, че никой не го бе познавал отблизо. Тогава се намеси Ким. Тя бе една от двете присъстващи жени — консултант по мениджмънта на работа в една от големите бостънски фирми.
— Даниел Хол го познаваше добре, доколкото си спомням. Знам, че още навремето се обръщаше към него за съвет относно избора на акции за купуване.
— Така ли? — Стана ми интересно. Спомних си, че Ким седеше на лекции до Даниел.
— Да. Всъщност дори мисля, че Даниел взе пари назаем от Сергей или може би от някакви хора, с които Сергей го запозна. За да играе на фондовата борса, разбира се — него друго не го интересуваше.
— Голяма ли беше сумата?
— Познаваш Даниел. Бих казала по-скоро сто, отколкото десет хиляди.
— Той вече направи ли милион? — попита ме Грег.
— Винаги когато наближи бленуваната цел, пропилява всичко — казах аз. — Но е умно момче, ще го направи.
— Ей, Кими, вие с него успяхте ли да легнете? — поинтересува се някой.
