— С Даниел? Как ли не — отрече Ким и разговорът се отплесна в обичайното за късната вечер русло.
Седях и тайно наблюдавах Даниел в действие. Той говореше по телефона и се опитваше да каже «не» на някакъв настойчив предприемач.
Човекът явно не се предаваше и търпението на Даниел започваше да се изчерпва.
— Казах «не». Това значи не! _Не!_ — Даниел тръшна слушалката. — Ама тия ще ме побъркат! Сигурно ни вземат за благотворителна организация.
— Ако е така, не знам как им хрумва — казах аз. — Защото ти специално не ми звучиш като склонен към благотворителност, Даниел.
— Благодаря ти за милите думи.
— Даниел?
— Да?
— Ти научи ли за Сергей?
— Кой Сергей?
— Сергей Делесов. Онзи, с когото учихме в Харвард.
— А, да. Сергей. Какво е станало?
— Убит е. В Русия. Грег Вилгрен ни каза снощи на сбирката.
— Господи! И него ли? Ей, ще ти кажа, че там става опасно да се живее. Започват да мрат като мухи. — Не ми изглеждаше особено разстроен, но можеше ли да очакваш това от Даниел?
— Вие се познавахте добре, нали?
— Ами! Побъркани руснаци. Евробоклуци. Помниш ли, че той винаги беше обут в мокасини на «Гучи»?
— Защо ми се струва, че ти зае някаква сума?
Даниел внезапно ме погледна съвсем сериозно.
— Кой ти каза това?
— Ким Смит.
Даниел изсумтя.
— Бях загубил няколко хиляди от акции на «Дел», които купих уж изгодно. Оказа се, че познавал хора, които можеха да ми помогнат. Само че котировката се нормализира след по-малко от месец.
— «Хора»?
— Да, кредитна компания.
— И защо просто не се обърна към банка?
— Ей, Саймън, ти да не работиш за данъчните?
— Стори ми се странно, че си взел на заем няколко хиляди долара от приятели на руснак, вместо да получиш кредит от банката.
— Бях изчерпал лимита си в банката. А моите родители още в началото решиха, че представлявам кредитен риск, и ми спряха кранчето. Голяма работа… Отдавна съм се разплатил с онези.
Даниел се престори, че преглежда някакви документи на бюрото си, и аз го оставих на мира.
— Какво ще правиш през уикенда, Саймън? — попита ме той след няколко минути.
— О… Ще ходим с Лиза в Марш Хаус да прегледаме нещата на Франк. Трябва да се разчисти. А ти?
— Не съм решил — отговори ми той и точно тогава телефонът му иззвъня.
35.
Рано следващата сутрин тръгнахме за Удбридж с моргана. Паркирах пред дома, на мястото, където Франк бе имал навика да паркира своя мерцедес, и слязохме. Ранното ноемврийско слънце изпаряваше остатъците от утринната мъгла и вече осветяваше златистия пейзаж около нас. Не полъхваше никакъв вятър и тишината над тресавището се бе спуснала над всичко като пелерина. Единственият шум бе епизодичното изпляскване с криле на някоя невидима за нас чапла. Не бяха останали много — повечето вече бяха отлетели на юг.
Вътре беше студено. Навих стария часовник с махалото, запалих печката и не след дълго от нея се разнесе благословена топлина. Къщата не беше подходяща за обитаване през зимата, но тази година началото на ноември се бе оказало необичайно топло, така че тук бе спокойно, уютно и мирно.
Бях се изморил да звъня на Джеф Либерман предния ден. Издебвах Даниел да не е в офиса, но така и не можах да се свържа с него. Имах и номера на апартамента му на Ривърсайд Драйв, така че този път го потърсих там. И успях.
— Здрасти, Саймън — поздрави ме той. Гласът му бе уморен.
— Само не ми казвай, че съм те събудил.
— Няма нищо. И без това изпревари будилника само с няколко минути. Прибрах се от работа в четири сутринта. И ми казаха да отида пак в единайсет. Цялата работа е за един удар в понеделник, който отсега знам, че ще е провал. Но какво да се прави, трябва да имитираме ентусиазъм…
— Джеф, помниш ли деня, когато Даниел идва при теб в Ню Йорк през октомври?
— Да.
— Тогава наистина се видяхте, нали?
— Какво искаш да кажеш? Видяхме се, естествено.
— И беше на десети октомври, така ли? Денят, в който убиха Франк?
— Не помня точната дата. Да проверя ли в календара си?
— Моля те.
Почаках няколко дълги секунди.
— Да… Ето тук… Десети октомври. Късна закуска. Имахме уговорка и за вечеря, но не стана.
— Променил е часа?
— Да… Сега си спомням, че ми се обади ден-два предварително и ми каза, че имал среща с «маце», което живеело в Ню Йорк и което не искал да изпуска.
— Даниел? С «маце»?
— А бе и на мен ми прозвуча странно. Подпитах го, но той ми се изплъзна. Виж какво, всеки вади късмет понякога. Ще ти кажа, че през по-голямата част от срещата ни той ми рекламираше «Нет коп».
Това ми бе казал и Даниел.
— А видя ли го и следобеда?
— Не. След като се видяхме, той запраши нанякъде. Не каза къде. Защо са тези въпроси?
— О, нищо, просто така.
— Окей, ще се видим на заседанието на борда следващата седмица, нали?
— Да. Е, дотогава. А, и още нещо, Джеф…
— Какво?
— Не споменавай за разговора ни пред Даниел.
Джеф замълча — явно обмисляше онова, което се криеше зад необичайната ми молба. Накрая реши да ми се довери и каза:
— Добре. — И затвори.
— Е? — попита Лиза, когато и аз оставих слушалката на вилката. Беше седяла подпряна на бюрото на Франк, докато бях говорил, и се бе опитвала да разбере за какво става дума от моите реплики.
