Последвах я по клатещата се под краката ни дъсчена пътека, извеждаща до малката река. Беше отлив, така че самият пристан бе потънал под нивото на заобикалящото го тресавище. Седнахме на края на пътеката и пак се огледахме.
Беше изненадващо топъл октомврийски ден. Макар да нямаше и следа от признаци за човешки живот, не цареше мъртвешка тишина. Вятърът шепнеше из тревата на тресавището, а водата се плискаше в дървената платформа под краката ни. Из въздуха се стелеше топлата характерна миризма на блато, на сол и на загниваща растителност. Чапла, изчакала ни да се приближим достатъчно, сепнато излетя и се издигна над главите ни, размахвайки енергично крила, за да се задържи на няколко стъпки над високата трева. Морето не се виждаше, защото тресавището бе заобиколено от гористи островчета, потънали под есенната шарка на дърветата. Океанът обаче беше наблизо — точно зад Хог Айланд, на миля и половина пред нас.
— Обожавам това място — прошепна Лиза. — Представяш ли си какво изживяване е за едно дете да прекара лятото тук? Плуване, риболов, излизане с платноходката. Как ми липсваше всичко това, когато се наложи да заминем за Калифорния.
— Представям си — отговорих аз.
Лиза често ми бе говорила за Марш Хаус. Всъщност се бяхме запознали именно тук. Бях започнал работа в «Ревиър» седмица или две преди това и Франк бе решил да покани колегите — включително и мен — на барбекю парти. Слушах критиките на Арт по повод драконовите закони на Масачузетс за оръжието. Не бях съгласен с него. Останалите се бяха смълчали. Тогава бях приел това като форма на одобрение на възгледите на Арт, но по-късно разбрах, че хората просто бяха осъзнали безсмислието да се спори с него на тема контрол над оръжието. Както и да е, Арт бе подхванал безкрайна тирада за конституционното право на американеца да притежава оръжие и за необходимостта да сме в състояние да се защитим във времена на въоръжени до зъби престъпници — и тогава една дребна тъмнокоса жена се включи в спора на моя страна. Престрелката с хапливи фрази продължи около пет минути, като несъмнено постави останалите в крайно неловко положение. А после Франк се намеси с дипломатичното предложение към жената да ми покаже старите му лодки, които бяха в една порутена барака малко встрани от компанията.
Тя се подчини и останалата част от вечерта прекарахме заедно. Нещо в Лиза ме привлече от самото начало. Харесваше ми начинът, по който тя разсъждаваше за нещата, установих, че искам да разговарям с нея, и я намирах за физически привлекателна. По някаква случайност тя спомена единствения френски филм, който бях гледал през живота си, и доловила ентусиазма ми, предложи да отидем да гледаме нещо от същия режисьор. Оттогава развих в себе си внезапен интерес към френското кино.
Тя се обърна и ме целуна.
— Какво ти става? — усмихнах се аз.
— О, нищо — засмя се тя.
— Кажи де — смушках я в ребрата аз.
— Казвала ли съм ти, че тук загубих девствеността си?
— Не, не е възможно! Точно тук? — Беше ми трудно да си представя по-открито място в целия район.
— Не, не тук. Там долу. На пристана. Там никой не може да те види. А и имаш достатъчно време да реагираш, защото се чува, когато някой трополи по дъсчената пътека.
Погледнах надолу към дървената платформа.
— Не мога да повярвам!
— Искаш ли да ти докажа? — предложи тя закачливо.
— Какво… сега?
Тя кимна.
— Баща ти може да ни види!
— Няма, точно това е интересното.
— Окей — съгласих се аз и предпазливо се усмихнах.
Любихме се. Вятърът и слънцето галеха кожата ни, водата се плискаше на сантиметри от главите ни, а около нас се простираше тресавището. Беше прекрасно.
Останахме да лежим прегърнати и изморени. Лиза облече блузката си, за да не изстине, а аз усетих кожата ми да настръхва. Дълго време никой от нас не проговори. Чувствах се едно цяло с тресавището и с Лиза.
Бях загубил представа за времето.
— Хайде да видим дали татко се е върнал — каза Лиза.
— Веднага ще усети какво сме правили — казах аз.
— Няма — успокои ме Лиза и после се засмя. — И какво като разбере? Това поне ще го накара да спре да се безпокои за брака ни, нали?
Тръгнахме назад към Марш Хаус. Държахме се за ръце.
Колата на Франк все още си бе там. Лиза почука на вратата. Никакъв отговор.
— Дали не му се е случило нещо? — обезпокои се тя.
— Какво да му се случи? Просто е излязъл на разходка.
— Не знам… — прошепна Лиза. Огледа се разтревожена. — Странно е, че е заключил. Когато е тук, оставя отключено. Дай да надникнем вътре.
Обиколихме цялата къща, надзърнахме през всички прозорци. Дневната бе празна, както и кухнята. Между двете имаше малка трапезария. Тук прозорецът беше високо — над главата ми.
— Я се качи на раменете ми — предложих аз и клекнах.
— Добре. — Тя се изкиска и се покатери по гърба ми. Бавно се изправих, пазейки равновесие, и я издигнах на нивото на прозореца.
Кискането ѝ внезапно спря. Тя застина, после впи пръсти в косата ми и прошепна:
— Саймън… Саймън!
