Свалих я на земята. Очите ѝ бяха широко отворени, въздухът не ѝ стигаше. Скочих нагоре, вкопчих пръсти в перваза на прозореца, набрах се на мускули и надникнах над ръба.
— Господи!
На прага между кухнята и трапезарията лежеше труп… на гърба му се виждаха две тъмни петна.
Скочих долу, спринтирах около къщата и атакувах предната врата.
Тя изпращя. Още две хвърляния с цялото ми тегло и тя се предаде. Изтичах при Франк.
Беше мъртъв. В ризата на каре, в която го бях видял предния ден, имаше две окървавени дупки от куршуми.
Лиза изпищя — изпищя така, както не я бях чувал. Избута ме, клекна до него, хвана лицето му в ръце и се разплака:
— Татко, татко, татко — повтаряше тя, неспособна да спре.
7.
— Само още няколко въпроса, господин Ейот. Или може би… сър Саймън Ейот?
Сержант Махони седеше на дивана в малката ни дневна. Полицейската му карта казваше, че е от отдел «Контрол и предотвратяване на престъпления» на щатската полиция и че работи за офиса на областния прокурор в окръг Есекс. Беше едър, склонен към пълнеене мъж, с оредяваща червена коса и светлосини очи. Едното ъгълче на устата му изглеждаше постоянно повдигнато в полуусмивка на лека развеселеност, насмешливост или умерена недоверчивост — не бях сигурен кое от всичките. Гонеше петдесетте и създаваше впечатлението на човек, видял много — впрочем както сигурно си и беше. Една колежка на Лиза беше дошла да я изведе на кафе, така че двамата бяхме сами.
— «Господин» е напълно достатъчно — казах аз. — Всичко, което стои зад думата «сър», е, че баща ми е починал млад.
Опитвах се да забравя за титлата от началото на идването си в САЩ. А и Лиза никога не си бе позволявала да нарича себе си «лейди Ейот» — е, освен понякога, когато беше пийнала и гола в леглото. Животът тук ми бе помогнал да забравя благородническия си произход. Хората научаваха за него само когато някой видеше паспорта ми, както бе направил Махони, или когато Гил съумееше ловко да вмъкне това в някой общ разговор.
— Добре, господин Ейот. Бих искал да се върнем за малко на някои от нещата, които ми казахте вчера. — Говореше с тежък бостънски акцент, едва доловимо отличаващ се от този на Крейг. Все още не се бях научил точно как да интерпретирам местните акценти.
— Добре.
— Изглежда, че вие сте последният човек, видял Франк Кук жив.
— Наистина ли?
Сините му очи внимателно наблюдаваха всичките ми реакции.
— Да… Съдебният лекар смята, че той е умрял преди десет вечерта в събота. От друга страна, вие споменахте, че сте отишли да се видите с него към два и половина следобед.
— Да, така беше.
— Това отговаря на показанията на съседката, че ви е видяла да карате с висока скорост по черния път към дома му.
Усмихнах се.
— По-скоро с около десет мили в час. Тя просто не гледаше къде кара.
— Няма значение. Не разследваме пътен инцидент. — Ъгълчето на устата му трепна нагоре. — Така-а… когато пристигнахте, беше ли господин Кук там?
— Да, беше. Изглеждаше изморен. Може би разтревожен или неспокоен. Във всеки случай не ми се зарадва много.
— Защо отидохте да го видите?
— Исках да изгладя някои недоразумения между нас.
— Какви по-точно?
Поколебах се за секунда.
— Франк и аз влязохме в спор на работа. Исках да изясним нещата.
Махони ме изгледа проницателно. Чувстваше, че не му казвам всичко.
— Какъв спор?
— По повод една инвестиция.
— Аха… — Гледаше ме право в очите и недвусмислено показваше, че чака да чуе нещо повече.
Нямах желание да разкривам пред Махони подозренията на Франк към мен и Даян. Но още по-малко желаех в един момент да бъда хванат, че съм скрил нещо от него. Това си беше разследване на убийство и на всички неудобни въпроси рано или късно трябваше да се отговори. Реших, че е най-добре да бъда максимално прям в отговорите си.
Въздъхнах и продължих:
— Според мен истинската причина за несъгласието бе, че Франк ме подозираше в тайна връзка с една от колежките ми. Исках да го уверя, че няма никаква опасност това някога да стане.
— Имате ли такава връзка? — попита той, сякаш не ме бе чул, с поглед, все така втренчен в моя.
— Не — простичко отговорих аз. Моментът не беше подходящ за възмущение. Усещах, че трябва да съм пределно внимателен с Махони. Внимателен и прецизен във формулировките.
— Ясно. Повярва ли ви господин Кук?
— Не знам. Не мисля.
— Влязохте ли в спор отново?
— Не съвсем — искрено отговорих аз.
— Но не се разделихте като най-добри приятели?
— Не.
Махони замълча, но не отмести поглед от мен. После въпросите заваляха отново:
— По кое време си тръгнахте оттам?
— Не знам точно… Може би към три часа.
— Къде отидохте след това?
— Разходих се по плажа… Шанкс Бийч. След това отидох в една от нашите компании — «Нет коп».
— Видя ли ви някой по време на разходката? Вие видяхте ли някого?
— Имаше няколко коли на паркинга. — Замислих се. — Май имаше и един-двама души на плажа, но не бих могъл да ги опиша. Бях прекадено загрижен от разговора с Франк и отношението му към мен.
— Добре — прие обяснението ми Махони. — Колко време останахте на плажа?
— Около час.
— И след това отидохте направо в тази компания… как беше? «Нет коп»?
