Разказах на Махони основните неща за «Нет коп» и за хората, които бях видял там. Обеща ми да говори и с тях. Бях сигурен, че ще го направи.
— Имате ли представа на колко се оценява състоянието на Франк Кук?
Смяната на насоката на въпросите ме изненада.
— Не.
— Предположете някаква сума.
Замислих се. Франк бе имал доста успешна кариера на бизнесмен и най-вероятно вече беше направил доста пари в «Ревиър». Освен това трябваше да се отчетат и милионите от «Био-уан», които несъмнено му се полагаха. Даниел беше прав. Франк със сигурност бе богат човек. Реших все пак да дам на Махони възможност да ме смае.
— Един милион.
— По-скоро към четири, според нас. А господин Апълби каза, че след година или две господин Кук е щял да спечели още около десет благодарение на една от инвестициите в «Ревиър». Това сега, разбира се, ще отиде при наследниците му. Което ме навежда на следващия въпрос. Кои са наследниците на Франк Кук?
— Нямам никаква представа — признах си чистосърдечно.
— Опитайте да се досетите.
— Предполагам Лиза. И брат ѝ Еди. Може би и майка им.
Махони изсумтя.
— Нека оставим на неговия адвокат да потвърди или опровергае вашите предположения. Но засега да приемем, че можете да очаквате известна сума в резултат от смъртта на господин Кук.
Въздъхнах.
— Възможно е. Но досега не се бях замислял над тази възможност.
— Притежавате ли револвер, господин Ейот? — Нова смяна на тактиката.
— Не.
— Познавате ли някой, който притежава «Смит енд Уесън 640», модел триста петдесет и седем, «Магнум»?
— Не.
— Можете ли да си служите с оръжие?
Поколебах се за част от секундата.
— Да.
— Къде сте се научили?
— Служил съм в британската армия — поясних аз. — Там учат на такива неща.
— Разбирам… Значи знаете всичко за оръжията, така ли? — Той се замисли за момент. — Убивали ли сте човек?
— Да.
— Разкажете ми.
— Не бих желал.
— Когато бяхте в армията ли се случи?
— Да.
— Вероятно в Ирландия?
— Да. — Сините му очи се присвиха. — Не съм длъжен да отговарям на подобни въпроси — остро възразих аз. — Заподозрян ли съм, или не? Имам ли нужда от адвокат?
— Вижте, такава ни е работата. Събираме информация от всеки, който може да ни помогне с нещо, нали разбирате? Благодаря ви за съдействието, господин Ейот. Ще ви се обадя пак, ако имам други въпроси.
И си тръгна, като ме остави с тягостно чувство в душата. Зачаках Лиза да се върне, но последният му въпрос не ме оставяше на мира.
Помнех съвсем ясно контролния пункт за минаващи коли в Армаг, виждах в съзнанието си очукания форд ескорт да намалява, ефрейтор Хорс Бинс да се навежда към отворения прозорец на колата, появата на смайване върху лицето му, двата бързи изстрела, пръсването на главата му, отхвърлянето на тялото му назад, чувах как двигателят на колата изревава на празен ход, а после някак отстрани се виждах да вдигам оръжие, да го насочвам към прозореца и… експлозията на изстрела, пръсването на стъклото… а аз продължавам да стрелям, докато не изпразня целия пълнител в колата, която се завърта и забива странично в нашия ленд ровър.
Бях убил и двамата членове на ИРА-извънредни. Не се гордеех, но все пак можехме да кажем нещо утешително на родителите на Бинс.
Убийството на Франк беше съвсем различно. Може и да бях застрелял двама терористи при изпълнение на воинските си задължения, но това не означаваше, че съм способен хладнокръвно да убия своя тъст. Инсинуацията на Махони, че бих могъл да го направя, ме вбесяваше.
Не ми остана много време да се терзая по този въпрос. Лиза имаше нужда от мен и аз с голямо нежелание я оставях сама. Тя изглеждаше замаяна, понякога плачеше, друг път се взираше с празен поглед в пространството.
Правех всичко по силите си, но се чувствах безпомощен. Виждах, чувствах и се докосвах до нейната болка. Имах усещането, че тя се простира далеч в бъдещето — в седмиците, месеците и годините, които ни чакаха. Тази перспектива ме плашеше. Не можех да предугадя как ще устои на това Лиза, какви душевни рани ще ѝ нанесе и дали пораженията върху психиката ѝ няма да бъдат трайни. Исках по някакъв начин да я защитя, да я обгърна с ръцете си, да я опазя от ужасното нещо, сполетяло баща ѝ. Но каквото и да правех, бях неспособен да ѝ спестя основния факт: този човек си беше отишъл. Един ден болката ѝ може би щеше да намалее, да стане по-поносима, но този ден положително нямаше да дойде скоро. Нещата със сигурност щяха да се влошат преди да тръгнат към оправяне.
На всичко отгоре аз самият трябваше да преодолея някои неща, свързани с внезапната смърт на Франк. В началото двамата с него се бяхме разбирали прекрасно. Съвсем до скоро бях гледал на него като на наставник и скъп приятел. Не можех да не съм му благодарен за назначаването ми в «Ревиър» и за моята съпруга. Бях сигурен, че и той ме бе харесвал и уважавал. След това обаче отношенията ни се бяха влошили, за да се стигне до последния ми разговор с него, когато направо ми бе обърнал гръб. В буквалния смисъл на думата! Бях чувал, че скръбта носи със себе си и чувство на вина. Започвах да разбирам какво означава това.
