— Можем и ти много добре го знаеш — обясних му аз. Фактът беше достоен за съжаление наистина, но инвестиционните компании често уволняваха шефовете на фирмите, с които имаха сключени споразумения. На Крейг му се бе разминало на косъм. Въпреки вярата ми в него, единственото нещо, което бе накарало Гил да се въздържи от тази крайна мярка, сигурно бе очакването му, че «Нет коп» и така ще фалира. — О, а след това той ще се погрижи никога в живота си да не видиш пари от инвеститор.
— Окей, разбрах — въздъхна Крейг. — Съжалявам.
В този момент се сетих за нещо.
— Когато си тръгнах от «Нет коп» в деня на убийството на Франк, ти ми се стори адски весел. Това няма нищо общо със смъртта му, нали?
— Не, разбира се, че не — отрече Крейг.
Изгледах го подозрително, но лицето му излъчваше невинност.
Той стана и отиде до бялата дъска на стената. Там имаше списък от имена: инвестиционни компании в първата колона, технологични компании във втората. Много от тях вече бяха задраскани.
— Нямахме особен успех с инвеститорите — призна Крейг, — но някои от доставчиците на оборудване кълват. «Нортел» казаха очакваното «не», но «Ериксон» и «Лукстел» изглеждат заинтересувани. Уговорих среща с «Лукстел» в Ню Джърси за утре…
И продължи да изрежда. Оптимизмът му се беше върнал и той отново изглеждаше погълнат от мисълта за успеха на своята компания.
Въодушевен от ентусиазма на Крейг, аз се обадих на Джеф Либерман в Ню Йорк. Стана му приятно да ме чуе. Призна, че сделката с «Нет коп» му допада. Даниел наистина бе свършил чудесна подготвителна работа през уикенда. Всъщност Джеф даже бе успял да говори с двама свои колеги и те се бяха съгласили да съберат сто и петдесет хиляди долара, за да закупят дял от компанията, което предстоеше да се уговори. Сумата бе по-голяма, отколкото бях очаквал. Крейг се впечатли от бързия резултат. Ясно бе, че «Нет коп» има нужда от доста повече, за да произведе прототипа, но Джеф и приятелите му даваха още поне две седмици допълнително, за да намерим големите пари. С две думи, не беше много, но все пак бе стъпка в правилната посока.
Взех влака от Уелсли обратно за Саут Стейшън, върнах се на работа и отделих около два часа на документацията. Тръгнах се рано. Безпокоях се за Лиза.
Бях забелязал, че обикновено това е времето, когато проблемите на деня изпълзяват обратно в съзнанието ми и молят за решение.
Сред всички се открояваше разговора ми с Гил. Махони още не ми бе казал в прав текст, че съм заподозрян, но беше повече от ясно, че нещата отиват натам. «Кандидатите» не бяха много. Спрях внезапно, седнах на една пейка, погледнах в посоката, от която бях дошъл, назад към елегантната островърха камбанария на църквата при Парк стрийт и грамадните сгради на Финансовия квартал, надвиснали над нея. Възрастна жена ме подмина, мърморейки си нещо на глас. Зад нея вървеше млад латиноамериканец по дънки и тъмно яке. Погледна ме за миг, когато седнах, като че ли се поколеба, после и той мина покрай мен, забил поглед в алеята под краката си.
Значи ме следяха. Беше полицай естествено, какво друго? Реших да не му казвам нищо, но го проследих с поглед, докато не пое нагоре по Бийкън стрийт. Изчаках да се скрие от погледа ми и едва тогава продължих за дома.
Лиза беше доволна, че се прибрах по-рано. Беше облякла тъмносинята риза, която Франк ѝ бе дал на заем, когато се бяхме хванали да боядисваме апартамента, след като се бяхме нанесли в него. Прегърнах я.
— Изпрати ли майка ти и Еди? — поинтересувах се аз.
Тя кимна.
— Самолетът излетя навреме. Но мама не искаше да си тръгне, преди да съм ѝ обещала, че ще отидем за Деня на благодарността.
— Естествено, нали сами бяхме решили.
— Да.
— Срещата при адвоката сутринта беше доста тягостна, нали?
— Още не мога да повярвам, че татко е изключил Еди от завещанието си. Толкова глупаво.
— Но ти постъпи много щедро, като му даде дял.
— Не бих искала смъртта на татко да стане повод за ново обтягане на отношенията в семейството. В края на краищата, след като татко си замина, Еди направи толкова много за мен и мама. Справедливо е да му дам онова, което му се полага, нали?
— Предполагам — уклончиво отговорих аз.
Лиза изпитателно ме погледна.
— Нима смяташ, че съм сбъркала?
— Ако бях на твое място, щях да задържа парите. Баща ти е знаел какво прави. А и Еди така или иначе щеше да си получи своите сто хиляди от застраховката.
Лиза се намръщи.
— Но това не е правилно.
— Спокойно, Лиза. Решението си е твое. И ти постъпи много щедро. Еди е голям късметлия, че има такава сестра.
Лиза се усмихна. После лицето ѝ отново стана сериозно.
— Ти не го харесваш, нали?
— По-скоро той не ме харесва. Но мога да призная, че с течение на времето започнах да споделям чувствата му.
