— Но той наистина е прекрасен човек. След развода аз бях тази, която плака. Не можех да понеса мисълта, че повече няма да живеем с татко, както и че мама и татко вече не се обичат. Еди обаче понесе развитието на нещата мъжки: той не пророни нито сълза, а вместо това се захвана да ни успокоява. Винаги когато имах проблем, той се оказваше до мен. Аз вече бях навлязла във фазата на кризите — знаеш, онези, когато девойките страдат от липса на увереност в себе си. А Еди винаги ми казваше, че съм достатъчно добра да постигна каквото пожелая. Той ме окуражи да запиша биохимия, да отида в Станфорд, да се заловя с изследователска работа. Той ми помогна да повярвам в себе си. И само благодарение на него можах да преодолея удара на развода. Предполагам обаче, че той така и не успя. И точно затова е толкова чувствителен, когато стане дума за татко.
— Явно му е било трудно — съгласих се аз, за да успокоя Лиза. Но в себе си мислех, че Еди се бе държал като разглезено хлапе, изпаднало в истерия и успокоило се едва когато му обещаха да го възнаградят с два милиона и нещо отгоре. Но парите си бяха на Лиза и аз действително се възхищавах на твърдата ѝ решимост да прояви щедрост към брат си.
— Поне ще можем да помогнем на Хелън с разноските по делото — каза Лиза.
— Сигурна ли си, че можем да използваме тези пари?
— Естествено, Саймън. Аз не по-малко от теб искам тя да спечели.
Усмихнах ѝ се признателно. На фона на всичките ни неприятности бях доволен, че има перспектива за добри новини, които да съобщя на сестра си. Тя ги заслужаваше.
— Обади ѝ се и ѝ кажи — настоя Лиза. — Но помни, че трябва да изчакаме оценката.
— Ще ѝ позвъня утре — обещах аз. — Тя ще е много щастлива. Благодаря ти. — И я целунах. — А ти как се чувстваш?
— Отвратително.
— Справяш се добре.
— Благодарение на теб. — Тя отново се притисна в мен. — Толкова съм щастлива, че се омъжих за теб. Едва ли бих могла да понеса всичко това сама.
— Това е най-доброто решение, което съм вземал — отговорих аз и я целунах по косата.
Останахме прегърнати, без да говорим. Спомних си мига, когато бях взел въпросното решение. Бяхме прекарали дълъг уикенд — имаше и някакви празници — в Бъркшиър, красива хълмиста област в западен Масачузетс. Вървяхме по някаква пътека покрай течението на планински ручей. Аз бях отпред, Лиза ме следваше. Изведнъж, и аз не знам откъде, ме осени идеята, че желая да прекарам останалата част от живота си с тази жена. Бях убеден, че съм прав. Искаше ми се да се обърна и да ѝ го кажа, но прецених, че следва най-напред да го обмисля по-добре. Колкото по-нагоре се изкачвахме по хълма, толкова по-сигурен ставах. Обзе ме някакво непознато дотогава чувство на невероятна възбуда и без да усетя как, широко се усмихнах на себе си.
Не след дълго излязохме на билото, гората свърши и се озовахме на малка полянка край езерце, сякаш пренесено в наше време от камбрия. То блестеше със сините си води под яркото слънце. Отидохме до брега и седнахме един до друг на една голяма скала.
Наоколо цареше неестествена тишина, като се изключеше едва чутият полъх на вятъра през тревата.
— Нещо замълча — забеляза Лиза.
Не ѝ отговорих, но ми беше невъзможно да изтрия от лицето си широката си усмивка.
— Кажи де?
Отново не ѝ казах нищо. Този път тя игриво ме удари по рамото:
— Какво?
Обърнах се към нея:
— Ще се омъжиш ли за мен?
Лицето ѝ застина от изненада. Явно не беше очаквала въпроса ми. Помислих, че съм направил жестока грешка. Тя не ми отговаряше. Сякаш бе загубила дар слово.
— Лиза?
Тя пак не отговаряше. За момент се изплаших, че съм направил ужасен фал и че изобщо съм имал напълно погрешна представа за нашите отношения. Седях абсолютно безпомощен и се опитвах да не поглеждам Лиза.
Слънцето пълзеше по небето. Появяваха се облаци и си отиваха. Никой от нас не помръдваше. Накрая Лиза се обърна към мен.
— Добре — каза тя усмихнато. — Ще се омъжа за теб.
Изкрещях от радост и я прегърнах с всичка сила. Притиснахме се плътно един в друг, смеехме се с глас и просто не бяхме в състояние да изречем една смислена фраза.
Ето че сега, една година по-късно, тя пак се размърда в прегръдката ми.
— Мисля утре да отида на работа — каза тя. — Не издържам повече да стоя тук и да не правя нищо. А и там имат нужда от мен. — Тя се отдръпна. — О, днес имах гости.
— Така ли?
— Да, дойде да ме види Джон Чалфонт. Беше много мил. Не каза нищо особено. Само че съжалявал за татко.
— Зле ли изглеждаше?
— Искаш да кажеш болен? Не, бих казала, че по-скоро ми се стори тъжен.
— Питам, защото днес си беше взел болнични. Двамата с баща ти работеха в екип. Струва ми се, че още не може да преодолее загубата.
— Той е свестен човек.
— Така е. Кой друг идва?
— А… полицията.
— Пак ли?
— Претърсиха апартамента. — Огледах дневната. Изглеждаше точно както бе изглеждала сутринта, когато бях заминал на работа. — Не се безпокой, подредих отново.
— Показаха ли ти ордер на съдията?
— Разбира се.
— И какво търсиха?
— Не знам. Но ми направи впечатление, че обръщат особено внимание на твоите дрехи. Носеха пинсети и малки найлонови пликчета.
— Намериха ли нещо?
