— Здрасти — казах ѝ отново. — Да не си размислила относно вечерята? — Тя не ми обърна никакво внимание и сложи в тостера курабия. — Утре пак ли си в лабораторията? — попитах я след кратка пауза.
Тя въздъхна:
— Да… и в неделя също. Нямам избор. Имам страшно много работа.
Започвах да се безпокоя, че работи прекалено много. Може би работата ѝ помагаше да преодолее шока от смъртта на Франк и да не мисли постоянно за него. Но не ми изглеждаше добре. На лицето ѝ беше застинало изражение на изтощение и някаква… безнадеждност.
— Как се чувстваш?
— Чувствам се ужасно, Саймън — сряза ме тя. — Баща ми е мъртъв, изморена съм, главата ми ще се пръсне и нямаш представа колко силно искам да съм някъде другаде… където и да е.
Млъкнах, довърших омлета си и с облекчение избягах от тягостното мълчание в кухнята при брътвежа на телевизора в дневната.
От кухнята се разнесе вик.
— Дявол да го… — Пауза. — Скапан шибан тостер! — И трясък.
Изтичах и видях Лиза да гледа яростно тостера, който лежеше до стената и от него излизаше дим.
— Какво има?
— Тъпият тостер е просто боклук! — извика Лиза. Тресеше се от гняв. — Прегори ми курабията!
Дръпнах щепсела от контакта и погледнах в тостера. Курабията беше заяла между задържащите фиксатори. Взех нож, подпъхнах го под почернелия сладкиш и натиснах. Курабията излетя навън и се завъртя по пода на кухнята. Обърнах се и видях, че Лиза с мъка сдържа сълзите си. Лицето ѝ бе почервеняло.
— Съжалявам, Саймън — прошепна тя.
Взех я в прегръдките си, а тя отпусна глава на рамото ми. Тялото ѝ се разтресе от безмълвен плач.
Притиснах я до себе си.
— Ама наистина много тъп тостер — каза тя.
— Шшш… Не мисли за това.
Тя се отдръпна от мен.
— Трябва ми кърпичка. — Тя намери една хартиена салфетка и си издуха носа. — Вече съм добре.
— Сигурна ли си?
— Да… Просто тъпият тостер… — прошепна тя с намек на усмивка.
Седнахме на дивана в дневната и аз я прегърнах през кръста. Бях потресен. Не че Лиза не си бе изпускала нервите, но никога не го бе правила за такава дреболия. Отчаяно исках някак да ѝ помогна, да я успокоя, да я утеша за онова, което несъмнено я раздираше отвътре. Усещах, че не иска да говори за него, но поне ми беше позволила да я прегърна. Седяхме така дълго пред смеещия се насреща ни телевизор.
Какво ли не бих дал да можехме да останем така цялата нощ, но трябваше да кажа на Лиза за изкупуването… въпреки предупрежденията на Арт. Когато излезете официалното съобщение, тя щеше да разбере, че съм държал информацията в тайна от нея. Това щеше да я вбеси и не бих казал неоснователно. Моментът не бе най-удобният, но за нещо подобно не би могло да има удобен момент.
Така че събрах куража си и дълбоко поех дъх.
— Чух днес някои неща — започнах аз.
— Така ли? — механично реагира тя, без да отмества невиждащия си поглед от екрана на телевизора.
— Да… за «Бостън пептидс». Но информацията е строго поверителна. Ако ти разкажа, не трябва да я споделяш с никой на работа. Наредиха ми да си трая. Даже пред теб.
Сега вече Лиза се обърна към мен.
— За какво става дума?
— «Био-уан» изкупува «Бостън пептидс».
— Не!… Ти сериозно ли? — Кимнах. — Господи! Хенри знае ли?
— Не мисля.
— Но как е възможно да изкупиш биотехнологическа компания, без да си разговарял с хората в нея?
— Преговорите се водят с «Венчър Фърст». Мисля, че идеята е впоследствие да се подслади горчивият хап за мениджмънта. Говоря за Хенри, разбира се. А може би и за теб.
— Не мога да повярвам — възкликна тя. — Вярно, нуждаем се от пари, но… точно «Био-уан»! — Тя остро ме погледна. — Предполагам зад всичко това стои «Ревиър». — В гласа ѝ се долавяше нотка на справедлив гняв.
— И аз мисля така.
— Откога ти е известно?
— Разбрах тази сутрин.
— Тази сутрин? — Погледът ѝ се изпълни с подозрение. — Да не си им разказал за финансовите ни проблеми? Защото ако си го направил и ако станеш причината да ми се наложи да работя за «Био-уан»…
— Лиза, не съм разказвал никому нищо. — Усещах, че и аз гневно повишавам глас. Опитах да се овладея. — Виж, поне ще имате ресурсите да довършите работата си над ВР56.
— Да… Томас Иневър ще припише заслугата на себе си, а аз ще трябва да се радвам, ако ми позволят да правя нещо повече от това да мия мръсните им епруветки. Саймън, този човек е ужасен. Нямаш представа какви неща съм чувала за него.
— Едва ли е толкова лош — примирително казах аз, макар собствените ми впечатления да говореха за точно обратното.
Лиза се освободи от ръката ми.
— Ти не разбираш! Всичко, което съм постигнала през последните години, ще бъде тайно продадено на един абсолютен тъпанар. И то от фирмата на собствения ми съпруг, представяте ли си!
— Лиза…
— Лягам си.
С тези думи тя стана, остави ме сам на дивана пред безсмисления брътвеж на телевизора и отиде първо в банята, а после и в спалнята.
