Работех в «Ревиър» вече от две години, след като бях постъпил тук направо от школата по бизнес. Още от самото начало бях твърдо решил да успея, да изработя големите пари, които американският инвеститор да спечели, и да разкъсам традиционните окови на собственото си минало: титлата на баща ми, която сега бе станала моя, частното училище, университета, армията. Още на двайсет години бях осъзнал, че отреденият ми живот на традиции и привилегии — за който още от детство ми бе втълпявано, че е един от стълбовете, на които се крепи човешката цивилизация — за мен е просто една студена затворническа килия.
Има нещо измамно в това да служиш в «Лайф Гардс»1: чувството за принадлежност към елита, чувството за превъзходство, внимателно култивирано през векове на войнска помпозност, преклонение пред церемониите, мита и esprit de corps2. Само че аз не исках да се заблуждавам.
Слава богу, в съвременния свят войниците ставаха все по-излишни. Не исках да бъда някой, без когото спокойно може да се мине. Исках да бъда там, където нещо се случва… не, не нещо, а важните неща. Така че избягах, напуснах армията и спечелих стипендия в Харвардската бизнес школа. Америка е страната на възможностите за всеки, който смята, че има способности и който иска да успее, стига да е готов да загърби миналия си живот в старата родина.
А аз определено бях един от тези хора.
И се справях доста добре. «Лизинг на компютри» само за половин година изсипа в «Ревиър» осем милиона долара при първоначална инвестиция от половин милион и ми донесе славата на човек, който е или умен, или голям късметлия. Гил имаше високо мнение за мен, а до днес така мислеше и Франк. Страшно исках да стана съдружник — тук се правеха парите в инвестиционното финансиране. По време на един обяд преди няколко месеца Гил бе намекнал, че подобна възможност определено съществува. Готов ли бях да захвърля всичко това точно сега?
Но аз бях дал дума. Не можех да се отметна.
Защо да не мога? Не бе ли и това един от онези принципи, програмирани у мен в училище и армията: думата на джентълмена е нещо свято?
Не, не беше това. Познавах много джентълмени лъжци. Просто на този свят има хора, на които можеш да вярваш, и такива, на които не можеш, и изглежда, за мен бе важно да бъда от първите.
Двамата ми колеги се върнаха от оперативката.
— Теб да не са те налегнали мисли за самоубийство? — попита ме Даниел, като хвърли бележника си на бюрото до прозореца. Нисък, слаб, тъмнокос и блед, той беше най-агресивният, а вероятно и най-умният от трима ни. — Когато ти кажат «не», това означава «не» — не си ли го разбрал още?
Свих рамене.
— Представям си как се чувстваш — каза Джон и сложи ръка на рамото ми. — Та те направо те смляха.
— Така излиза.
Той включи компютъра си.
— И все пак мисля, че си прав. Като кажеш, че ще направиш нещо, трябва да го направиш. — И ми се усмихна приятелски.
— Глупости! — изръмжа Даниел. — Арт е прав. Винаги трябва да правим само онова, в което има финансова логика. Нали за това ни плащат хората, които внасят парите си в нашите фондове.
Не му обърнах внимание. Да спориш с Даниел по въпроси, опиращи до морала, беше пълна загуба на време. Този човек персонифицираше концепцията «пазарните сили като религиозна система». Ако цената на нещо се вдигне, това е добре, ако падне — значи е лошо. И двамата бяхме постъпили тук направо от Харвард, където независимо от задължителните курсове по пазарна етика бяхме индоктринирани с достатъчно академични основания за примата на пазарния механизъм като морален инструмент. Не че беше необходимо някой да учи точно Даниел на това — той си беше вярващ по рождение.
Джон обаче бе съвсем различен. Висок и атлетичен, с кестенява коса в миши нюанс и големи сини очи, той изглеждаше по-млад от трийсетте си години. И имаше най-дълъг стаж в «Ревиър» от трима ни. Баща му — Джон Чалфонт старши — беше един от най-богатите американци. Беше направил от «Чалфонт Контролс» корпорация, оценявана на милиарди долари, и от двайсетина години редовно се появяваше на страниците на бизнес изданията, за да провъзгласи оттам възгледите си върху трудолюбието на американеца, корупцията сред политиците и нечестната чуждестранна конкуренция.
Джон младши обаче не гледаше с добро око нито на скъсването от работа, нито на парите, и икономично бе положил минимума усилия, необходими, за да влезе в престижен колеж на Източния бряг, а после и в бизнес школата. Единствената му амбиция, изглежда, беше да води обикновен живот, ако може без главоболия, което — като се имаше предвид кой беше баща му — не бе никак лесно за постигане. Постъпването в «Ревиър» бе поуспокоило баща му. Един път Даниел бе казал, че Джон няма да се задържи във фирмата — не се интересувал от парите. Даниел вероятно беше прав. Но Джон съвсем компетентно правеше всичко, което влизаше в задълженията му, и беше много трудно да намериш в него нещо, което да ти попречи да го харесваш. Вършеше много работа за Франк, който също нямаше нищо против него.
— Какво ще правиш сега? — попита ме той.
