Влязох в кабинета ѝ със свито сърце. Но тя ме посрещна с приятелска усмивка и без забавяне се впусна в дискусия, свързана с «Тетраком». Гил бе провел два телефонни разговора сутринта, които бяха потвърдили разказаното от Хехт. От тях бе станало ясно, че хората не желаят да докоснат Мъри Редфърн дори с триметров прът. Един от тях бе поставил под съмнение способността за преценка на Хехт, след като изобщо се е свързал с такъв като Редфърн. Справедлива забележка, но недостатъчна, за да бъде развалена почти готова сделка. Останалите компании бяха по Западното крайбрежие и щеше да се наложи да изчакаме още няколко часа, за да бъдат проведени разговорите, но Даян вече беше уверена, че в миналото на «Тетраком» няма зловещи тайни. При това положение подписването на споразумението се очертаваше за след около седмица.
Разговорът ни приключи и аз станах, за да си вървя. Бях на прага, когато Даян ме спря.
— Саймън?
— Да?
— За снощи…
— Хм…
Тя неочаквано вдигна ръка.
— Не, няма нищо. Всичко е наред. Не желая да разговарям за това точно сега. Но ще се радвам, ако някой път ме почерпиш едно питие.
— Не съм сигурен, че това е добра идея — казах със съмнение в гласа.
— Я остави — усмихна ми се Даян. — Мисля, че ми дължиш поне това.
Права беше. Усмихнах ѝ се на свой ред.
— Добре, става.
— Хубаво. Да кажем петък?
— Отлично.
— Благодаря ти за помощта, Саймън — каза тя и аз излязох.
Върнах се на работното си място. Питах се какви ли игри играеше Даян. Вече знаех, че има склонност към любовни връзки с колеги. Нямаше никакво съмнение, че знае как да ги върти съвсем професионално. Но защо мен? Единствено заради секса? Играчка ли си търсеше? Или намираше тръпка в това да отвлича женени мъже?
Въпреки репутацията ѝ ми беше трудно да гледам на нея като на циник. Излишно бе да се лъжа — двамата се харесвахме. Безсмислено беше да се отрича очевидното. Не можех да кажа за себе си дали това чувство винаги бе съществувало, или бе разцъфнало едва след напускането на Лиза. Питах се как ще се държи с мен Даян при тази моя упорита съпротива. Щеше ли това да навреди на шансовете ми да стана партньор при новия режим? Ако да, то много жалко. Но щях да си го заслужавам. Не трябваше да задълбочавам отношенията помежду ни чак дотук — още един урок, който бях научил.
Не очаквах с нетърпение идването на петъчния ден.
Изгледах папките по бюрото и изморено затворих очи. Как можах да оставя нещата да стигнат толкова далеч? Вярно, не бяхме спали, но бяхме стигнали почти дотам. Защо поставих под заплаха своя брак, който се борех да опазя? Даже Лиза никога да не разбереше, нали аз винаги щях да го помня. И това щеше да стои между нас и да заплашва всеки миг да избухне.
Не, никога повече нямаше да допусна да се случи нещо подобно!
— Какво има, Саймън?
Беше Даниел. Наблюдаваше ме с огромно любопитство.
— Не питай — отговорих аз. Погледнах към бюрото на Джон. Бяха се насъбрали доста неща, за които исках да поговорим. — Къде е Джон?
— Целия ден се занимава с постелките — обясни Даниел. — Остави телефонен номер.
— Е, не е чак толкова важно. Може да почака.
Прегледах електронната си поща. Едно от съобщенията бе от Кони: уведомяваше ме, че съм поканен в клуба на Гил да пийнем в седем тази вечер. Първата ми мисъл бе паника. Изплаших се, че Гил някак си е научил за мен и Даян. Но след това размислих: беше крайно невероятно Гил да избере подобен декор, за да ми иска сметка. Освен това никога досега не бях получавал покана за клуба на Гил и не мисля, че някой от останалите двама съдружници беше получавал, макар Франк да бе ходил доста пъти. Чудех се какво толкова иска да ми каже Гил.
«Девъншир Клъб» беше почти празен. Все още бе доста рано — едва седем. Пиех бира и замезвах с ядки — на малката масичка пред мен имаше няколко плоски чинии, на които бяха подредени ядки и различни соленки. Барът беше малък и уютен, в червено и кожа. Внушителна колекция от малцови уискита с неизвестни дори на англичанин като мен имена охраняваше входа. Атмосферата доста наподобяваше тази в лондонски клуб може би заради видимите усилия да се почувстват тук членовете по-добре и от дома си, а гостите — като поканени. Думата висша класа само дето не бе изписана по стените, социалното неравенство бе основополагащ принцип и понеже се намирахме в Америка, а не в Англия, просто вонеше на пари.
Влязоха трима мъже в костюми и с папийонки и седнаха на съседната маса. Двама от тях се пъчеха с бради, каквито в наше време рядко се виждат — по цялото лице, космати като храсти. Ако бяха родени — както ми се струваше — в началото на петдесетте, значи брадите им бяха поне шейсет години по-стари.
Гил пристигна точно десет минути по-късно. Стисна ми ръката, седна при мен и направи знак на сервитьора да му донесе явно обичайното мартини.
— Благодаря ти, че се отзова, Саймън — каза той. — Държиш ли се?
— Засега.
— Съжалявам, че Лиза е заминала. Как е тя?
— Опасявам се, не много добре. Върна се в Калифорния.
Гил смръщи рунтавите си вежди в знак на съчувствие.
