— Та иска ми се да си поговорим за него.
— Защо?
— Защото се опитвам да науча кой го е убил.
— Не знам кой го е убил.
Повдигнах вежди.
Джон обхвана лицето си с ръце. Наблюдавах го, без да проговарям. Накрая отново ме погледна.
— Обичах го — простичко ми каза той. Не му отговорих. — Нощта преди да го убият се скарахме. Видях го за последен път в събота сутринта, когато се разделихме сърдити. Съжалявам, че стана така.
— И аз.
— Беше ужасно — прошепна Джон. — А най-тежкото бе, че не можех да говоря за това с никого. Или поне не с хора, които познаваха Франк.
Забелязах, че с мъка сдържа сълзите си.
— И за какво се скарахте?
— О… че съм се виждал с други мъже. Франк не харесваше това. Но за мен другите бяха без значение. Така… между другото. Само че той не искаше да разбере.
— Но вие с Франк не бяхте ли…
— Да. Но според мен аз бях единственият любовник на Франк. Мисля, че той отказваше да признае пред себе си, че е гей, докато не ме срещна. Беше му много неудобно. Опитах се да му помогна да се поотвори, но не срещнах желание. Мисля… мисля, че се чувстваше виновен за това, което беше. Всеки като нас минава през тази фаза и колкото по-бързо види истината в очите, толкова е по-лесно.
— Затова ли се е разпаднал бракът му? — попитах.
— В крайна сметка Франк призна, че това е истинската причина, но в началото не го осъзнаваше. Смяташе, че просто е загубил сексуално влечение към жена си. Гледаше на себе си като на по-различен от другите мъже. Мислеше, че е асексуален.
Честно казано, не разбирах. Но думите на Джон звучаха логично и обясняваха защо Франк бе изживял последните петнайсет години от живота си по този начин.
— Радваше се, че ме има, Саймън — каза ми Джон. — Защото аз му помогнах да осъзнае какъв е.
— Имаш ли някаква представа кой може да го е убил?
— Не. По едно време мислех, че си ти, макар да не можех да повярвам, че си способен на такова нещо.
— И полицията смята, че съм аз. — Въздъхнах. — Но грешат. И трябва да го докажа. Честно казано, и аз не вярвам, че си бил ти. — Не беше съвсем истина. Не знаех дали Джон е замесен по някакъв начин, но трябваше да го убедя, че му вярвам, ако исках и той да ми се довери. — Но няма как да заобиколим факта, че някой го е убил. Знам, че Франк е означавал много за теб. Би могъл да ми помогнеш да разбера кой е убиецът. — Джон ме гледаше замислено. — Моля те поне да отговориш на въпросите ми — продължих аз. — Не бих могъл да ти навредя, по-скоро бих могъл да ти помогна.
— Добре — каза неуверено той.
— Имаше ли нещо, за което Франк да се е тревожил непосредствено преди смъртта си?
— Имаше не едно, а куп неща — отговори Джон. — Той беше в състояние на непрекъснат стрес. Не говоря само за работата, нали разбираш? И не бих казал, че го понасяше много добре.
— За какво напрежение става дума?
— Ами да започнем например с теб.
— С мен? — искрено се изненадах аз.
— Да. Беше убеден, че имаш любовна връзка с Даян. Разпитваше ме за теб. Уверявах го, че не знам нищо конкретно, но не скривах от него, че двамата с нея отлично се разбирате и че голяма част от времето работите заедно.
— Франк здравата ми се накара — признах аз. — Мисля, че дори попрекали.
— И на мен така ми се струваше. Но както знаеш, той обожаваше Лиза. И мисля, беше изплашен от паралелите със собствената си съдба.
— Какво искаш да кажеш?
— Говоря за мен и за него — обясни Джон. — Разбираш ли, нашата връзка възникна на база на служебните ни отношения и това караше Франк да се чувства страшно гузен. В един момент той научи, че се срещам и с други мъже. Беше му много трудно да се примири с това. Според мен си мислеше, че е оплескал брака си, после връзката си с мен, и че не иска дъщеря му да страда по същия начин. Знам със сигурност, че тази мисъл много го измъчваше. И горе-долу тогава дойде онази петъчна вечер, когато той просто изпусна нервите си.
— Какво се случи?
— Каза ми, че може да съм гей, но той не разбира как мога да му изневерявам. — Джон се замисли. — Аз пък му отговорих, че мога и да се променя. Но той не пожела да ми повярва. Не искаше да ми даде шанс. Така че се разделихме и аз си тръгнах.
— И кога беше това?
— Трябва да е било към един през нощта. — Джон трепна. — Повече така и не го видях. — Той отново замълча. Трудно му беше да се овладее. — На следващия ден ми се обади, но не мога да кажа, че се сдобрихме. После му позвъних аз, но той не вдигна.
— Съжалявам — казах аз. Внезапно осъзнах, че Джон отчаяно има нужда някой да го утеши, само че не бях способен да го направя. — Разкажи ми за «Ревиър» — помолих аз.
Джон пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои.
— Имаше нещо, което го тревожеше, но не знам какво бе то. Опитвахме се да не разговаряме много за «Ревиър» и за колегите. Прекарвахме много време в съвместна работа над различни сделки и подробно обсъждахме различни аспекти, така че в извънработно време се опитвахме да забравим тези проблеми. И все пак невъзможно бе да не забележа, че нещо го притеснява.
— Мислиш ли, че би могло да е свързано с оттеглянето на Гил? — поинтересувах се аз.
