— О, много съжалявам. Но щеше да бъде страшно неловко, ако Арт се бе застъпил лично за нея. Сигурен съм, че разбираш.
Не отговорих. Гил едва ли държеше да чуе мнението ми, че Арт по-скоро се е намесил да я изхвърлят. Човек с неговата благородна душа смяташе, че съперничество между колеги в «Ревиър» е немислимо. И винаги когато се случеше нещо, доказващо му, че не е прав, той решително извръщаше глава в обратна посока.
Донесоха мартинито му.
— Саймън, искам да поговоря с теб за бъдещето на фирмата.
— О?
— Да. Сигурно си дочул, че планирам да се оттегля от управлението на «Ревиър».
— Досещах се.
Гил разбиращо се усмихна.
— Знам, знам. Никой не може да спре слуховете. Добре, предполагам, разбираш, че бих желал да оставя фирмата в цветущо здраве.
— Сигурно.
— Но моето напускане поставя напълно естествения въпрос за наследника.
Започваше да става интересно.
— Така е.
— Намерението ми бе да прехвърля нещата на Арт. Сега, след смъртта на Франк, Арт е най-старшият партньор и освен това има зад гърба си най-печелившата инвестиция във фирмата. — Кимнах. — Но Арт напоследък не е добре. Вече не съм сигурен дали ще бъде на нивото на изискванията за тази длъжност. Което оставя две възможности. — Той поспря за миг и отпи от мартинито. Две? Мислех, че е само една. Не допусках, че може да разглежда и Рави. Вярно, той беше способен инвеститор, но създаваше впечатление, че има по-силно желание да движи своите сделки, отколкото да поема отговорността за общите дела. — Даян или… — продължи Гил, — да намеря навън сериозен инвеститор и да го подготвя да поеме нещата. — Даян не бе разглеждала тази възможност или поне не бе споменала за нея пред мен. — Не мога да те принуждавам да вземаш страна, Саймън. Всъщност поканих те тук, за да те помоля да направиш точно обратното. Не желая «Ревиър» да се разпадне в мига, в който си тръгна, така че те моля да ми дадеш дума, че ще продължиш да работиш съвестно за този, който ще ме замести. Ти си свестен младеж, Саймън. Фирмата се нуждае от теб.
Усетих, че ме наблюдава, за да види реакцията ми. Беше ми трудно. Вече бях обещал на Даян подкрепата си, когато я пожелае. Какво следваше да отговоря сега на прекия въпрос?
— Не можеш ли да поостанеш, докато нещата не се изяснят? — попитах аз.
— На теория, да. Но бъбреците ми са доста зле. Скоро ще мина на диализа… или поне така ме плашат лекарите.
— О… кога?
— Е, точно това не искат да ми кажат — недоволно изсумтя той. — Страх ги е предполагам, че ако не познаят, ще ги осъдя. Може да е след половин година, а може и след пет. Когато и да е, държа да изживея пълноценно последните си години мобилен живот. И жена ми е на същото мнение. Така че сдаването на «Ревиър» ми е най-непосредствен проблем.
— Разбирам.
— Така… ще ми обещаеш ли, че ще останеш независимо кой ще стане изпълнителен партньор? Не завинаги, само докато тя или той стъпи на краката си?
Бях длъжник на Гил. И всъщност нищо не дължах на Даян.
— Добре, Гил, обещавам — казах аз.
— Благодаря ти — уморено ми се усмихна той.
От «Девъншир» отидох направо в апартамента на Джон. Живееше в Саут Енд — в един триетажен блок, врата до врата с художествена галерия и агенция, занимаваща се с недвижима собственост. Много гейове живееха на тази улица, но и много професионалисти с права резба.
Изненада се, но ме пусна да вляза. Беше се преоблякъл в джинси и развлечена памучна тениска, извадена извън джинсите. Досега бях идвал тук само веднъж. Жилището му бе обзаведено с минимално необходимото. Дъсчен под, стъклена маса, няколко наистина красиво изработени лампи в модерен стил, декоративни купи. Постери на фантастична тематика, рекламиращи книги или филми, които не само че не бях чел или гледал, но дори не бях чувал за тях. Голяма картина на бикоборец на едната стена. Телевизор с гигантски екран и няколко лавици с подредени на тях видеокасети. Не можах да се сдържа и огледах стаята в търсене на нещо, издаващо сексуалната ориентация на Джон, но може би защото не бях експерт, не забелязах нищо особено. Помислих си, че всичко има своя смисъл, стига да знаеш как да го гледаш.
Седнахме. Предложи ми бира и аз приех. Отвори една и за себе си.
— Какъв шибан ден! — каза той.
— Значи в Лоуъл не ти е харесало?
— Кълна се, че ако се наложи още веднъж да отида в това място, ще го подпаля. Защо няма начин да помагаме на компаниите да умират по-бързо? Както знаеш, планираме да обявим фалит по условията на член единайсет, което ни гарантира защита от кредиторите. Моето мнение е, че следва направо да дадем на банката ключовете от фабриката. Това ще им позволи да подарят по една постелка с костенурките нинджа на всяко хлапе, което си открие нова сметка в банката. — Той ядосано отпи от бирата. — Както и да е, кажи какво те докара чак тук?
— Исках да те попитам нещо, което може да прозвучи… как да ти кажа…
— Какво? — вдърви се Джон.
— Неотдавна се видях с един фотограф.
— И? — внимателно каза Джон.
— Та… той ми даде тези снимки. — Подадох му плика. Той го отвори и извади снимките. Лицето му застина. После бавно затвори очи.
— Е? — попита ме след дълго мълчание той.
