— Съжалявам — измънках аз. Не знаех дали Даян се прави на твърда, за да приеме отхвърлянето си по-лесно, дали изобщо ѝ пука как би могла да се развие връзката ни, дали се опитва да покаже интереса си към мен, без да ме плаши, и най-сетне дали казва истината. Това беше проблемът с Даян. Никога не знаеш със сигурност.
— И какво ще правим с «Ревиър»? — попита тя.
— Ние?
— Да, ти и аз.
— В момента просто не виждам какво бъдеще ме чака там, Даян.
— Говориш глупости. Убиецът на Франк рано или късно ще бъде разкрит и тогава всичко около теб ще бъде чисто. Гил ще се пенсионира, Арт ще се махне, значи оставам аз. — Доставяше ми удоволствие да слушам уверения ѝ глас, макар наистина да не бях сигурен дали няма да съм в затвора, когато Гил се пенсионира. — Линет Мауър ми каза, че тя ще продължи да инвестира в «Ревиър», докато аз съм начело.
— Добра работа — одобрих подготовката ѝ аз.
— Говорихте ли с Гил?
— Да. Снощи ме покани да пийнем в клуба му — признах аз.
— Знам — усмихна ми се тя. — И какво ти каза?
— Поиска да му обещая, че ще подкрепя онзи, който ще застане на неговото място, независимо дали ще бъдеш ти, или някой друг. Стори ми се, че Арт отпада.
— Някой друг? — Веждите на Даян се стрелнаха нагоре.
— Да, спомена, че разглежда възможността да намери опитен външен инвеститор, на когото да сдаде.
— Хм. — Даян се намръщи.
— Така че би било добре, ако действаш без бавене.
— Сигурно ще го направя.
Довършихме бирите си в мълчание. Усещах, че мозъкът на Даян върти на пълни обороти. Аз на свой ред се питах в каква степен мога да разчитам на нея. Наистина не знаех.
Излязохме от бара и Даян тръгна към апартамента си, а аз хванах минаващо такси. Прибрах се рано — нямаше и осем вечерта, когато влязох в апартамента.
Знаех, че трябва да се наслаждавам на свободата си… докато я имах. Но чакането ме изморяваше.
Огледах апартамента — без Лиза и нещата ѝ ми изглеждаше празен. Не бях чувал гласа ѝ,откакто бе заминала за Калифорния. Дори не знаех къде точно е отседнала: Кели не искаше да ми каже, майката на Лиза — също, макар да ѝ се бях обаждал два пъти с една и съща молба. Бях опитал два пъти и телефона на Еди, но ми казаха, че бъркам номера. Сигурно се бе преместил. Обадих се и в «Информация», но там не знаеха нищо за него.
Не ми се стоеше сам в апартамента да мисля за Франк, полицията, Лиза и Даян. Така че излязох и отидох в «Ред Хет». Бирата, приятелите и смехът винаги помагат.
Върнах се късно и пийнал. Индикаторът на телефонния ми секретар мигаше. Едно обаждане.
— Здрасти, Саймън, обажда се Джон. Сега е осем и половина. Мисля, че намерих нещо за «Био-уан», което ще те заинтригува. Ела утре вечер у нас да го обсъдим. Обади ми се. Чао.
Беше късно, за да му се обаждам, така се катурнах в леглото и заспах непробуден сън.
24.
Бях пред блока на Джон в Саут Енд към осем без десет, крайно любопитен да науча какво е открил за «Био-уан». Звъннах му отдолу, но никой не ми отговори. Може би бях подранил. Бях оставил съобщение на телефонния му секретар по-рано през деня, за да потвърдя и да му кажа, че ще дойда в осем. Реших да го почакам на улицата.
Беше студено и изругах Джон полугласно. През витрината на галерията се виждаха картини. Хрумна ми да вляза и да се стопля, но жената вътре завъртя глава със съжаление и ми каза, че вече затваряли. На всичко отгоре започна да ръми.
В този момент входната врата на блока се отвори и през нея излезе слаб изрусен мъж. В ухото му блестеше диамантена обеца. Минах покрай него, без да обръщам внимание на подозрителния поглед, с който ме дари, изкачих стъпалата до етажа на Джон — втория — и спрях на площадката. По коридора се стигаше до две врати и под едната струеше светлина. Беше апартаментът на Джон, а вратата беше… открехната.
Като се питах как може да не е чул звънеца, аз бутнах вратата.
— Джон?
Влязох бавно.
— Джон!
Той лежеше по очи на пода в средата на дневната, а в горната част на гърба му се виждаше окървавена дупка.
— Джон!
Изтичах до него. Лицето му, както винаги бледо, беше притиснато в пода, а от устата му бе изтекла тънка струйка кръв. Очите му бяха отворени — вперени в нищото.
Като последен глупак, сложих пръст на шията му, за да видя има ли пулс, и трескаво се запитах не трябва ли да му направя изкуствено дишане. Не се налагаше. Шията му още бе топла, но Джон си беше съвсем мъртъв.
Не можех да откъсна поглед от тялото му. Обзе ме някаква слабост. Времето като че ли спря, а мозъкът ми продължаваше да се напъва да възприеме какво виждат очите ми. Отпуснах се на коляно до него и затворих очи. В съзнанието ми изникна образът на другото тяло, което бях намерил преди по-малко от месец.
Какъв ужасен начин да умреш.
Чух шум зад гърба ми, рязко се обърнах, изплашен, че убиецът може през цялото време да се е крил някъде в апартамента. Чернокожа жена с обувки с висок ток и плътно прилепваща рокля, показваща се изпод разтвореното ѝ палто, стоеше на прага. Тя също ме видя и изпищя.
— Мъртъв е — казах аз. — Обадете се в полицията.
Тя кимна и изхвръкна от апартамента. Чух отсрещната врата да се затръшва.
