- За да постигнем тези достойни цели, императрице, трябва да се вслушаш в тревогите ми. Трябва да се приготвим да превземем Тиендзин и да увеличим силите, защитаващи пътя от морето. Зная, че ти се струва прекалено, но трябва да се погрижим никога вече да не бъдем изненадвани и да не допускаме чуждоземен войник да стъпва в Пекин. - Рандъл въздъхна. - Не знам защо, но още се тревожа, че нещата не са такива, каквито би трябвало да бъдат.
В този момент пълната луна се появи от ивицата облаци точно над покривите на юг и обля със сребристата си светлина церемониалния двор.
- Ще се вслушам в съвета ти, любими - отвърна Цъ Си. - Ние сме силни по дух и по численост. Не бива обаче да си позволяваме това да ни успокоява. В никакъв случай. - Дланта ѝ се плъзна по бузата на Рандъл. - А сега... нека влезем вътре да те освободя от теглото ти. Това е най-малкото, което мога да направя за Първия боксьор.
Пекин, Китай
Татарският град
Британско посолство
20:46 ч. местно време
31 май 1900 г.
Давайки си сметка, че това е идеалната възможност да се срещне със служителите от посолството, Уилсън изтупа костюма си и облече чиста риза. Китайските прислужници бяха лъснали така ботушите му за езда, че можеше да се огледа в тях. Беше изтощен от дългото пътуване, но въпреки това грижливо върза предложената му бяла папийонка и среса косата си назад. Жегата тази вечер беше толкова силна, че изобщо не му се искаше да си слага сакото, така че го преметна през ръката си и тръгна към вратата.
Излезе на верандата на втория етаж и огледа територията на посолството. Знаеше, че високите стени ще осигурят най-добрата защита в сравнение с всички останали представителства. На запад се намираше имперският каретен парк, просторно открито пространство само с няколко постройки. А зад източната стена минаваше вонящият Нефритен канал, така пълен с болести и отпадъци, че никой не можеше да го пресече. Дори оттук Уилсън можеше да подуши отвратителното зловоние на водата.
Докато пълната луна се появяваше зад ивицата облаци малко над хоризонта, той чу слабите звуци на струнен квартет, свирещ някъде в далечината.
Почти не можеше да повярва, че най-сетне се намира в Пекин от 1900 г. Обърна се на запад и сърцето му се разтуптя по-бързо при мисълта за Рандъл Чен, който се намираше на по-малко от три километра от това място, зад тъмночервените стени на Забранения град. Уилсън знаеше, че Рандъл ще се разтревожи от докладите за 350 въоръжени войници от шест държави, влезли с бърз марш в града през портата Чъенмън.
Спомни се как бързаше по улиците с американските морски пехотинци сред воя на десетки хиляди местни, скупчили се по тротоарите, които проклинаха прадедите на войниците и крещяха други ругатни. И макар че беше защитен от мъже с готови за действие пушки и щикове, се страхуваше за живота си и беше повече от щастлив, когато капитан Макала ускори маршовата стъпка, щом приближиха посолството. Уилсън успя да различи отделни боксьори в тълпата, облечени в своите бели костюми с червени ленти на китките и глезените. На главите си носеха червени шалове, а на гърдите им с червено беше изписан китайският символ Фу, означаващ „щастие“.
Колко иронично, помисли си той.
Омразата, показвана от множеството, беше невероятно силна. Дори докато стоеше на територията на британското посолство, на суверенна британска почва, той я усещаше като бръмчене в топлия вечерен въздух.
Уилсън бръкна в джоба си и извади кристалния съд, който му бе дала Минерва - беше се прехвърлил успешно с него от бъдещето и не показваше признаци на разпадане. Мина му мисълта да го хвърли през източната стена в зловонния Нефритен канал, но от градините долу се разнесе глас и го откъсна от мислите му.
- Хайде, Уилсън, закъсняваме за вечеря!
Беше капитан Макала.
Уилсън пусна стъкленицата обратно в джоба си, сложи си сакото и забърза надолу по стълбите.
Резиденцията на посланика представляваше великолепна китайска сграда на три етажа със зелени керемиди, които показваха високия статус на обитателя ѝ. Отвън, под портика с колонада, струнен квартет свиреше класическа музика. Трима господа и една дама с цигулка изпълняваха Бетовен, при това доста добре. Огромните врати се отваряха към просторна бална зала, в която се бяха събрали най-малко четиресет мъже от всички националности, облечени в черни фракове или парадни униформи. Жените бяха около двайсет и пет и носеха разкошни рокли в пищни цветове; много от тях имаха украсени ветрила, с които да се разхлаждат. Китайски сервитьори в бели костюми обикаляха залата със сребърни подноси с изстудено шампанско и сандвичи. Помещението бе осветено от сто или повече газени лампи, чието трептене подчертаваше височината на тавана. Навън в градината най-малко два пъти повече розови китайски фенери от хартия висяха по дърветата.
Уилсън остана най-изненадан от доброто настроение и спокойствието на гостите - сякаш изобщо не знаеха за положението извън стените.
