- Ще бъда тук, ако ти потрябвам - каза той и отново се прицели. - Ще се грижа да запазим надмощие - добави журналистът и се изкиска.
- Посолствата могат и ще издържат до пристигането на помощта - повтори Уилсън. - Никога не губи вяра, каквото и да се случва.
- А ти да внимаваш - каза Морисън, без да се откъсва от мерника. - Без повече геройства, нали? И когато помощта най-сетне пристигне, ще си позволим няколко заслужени питиета, ако е рекъл господ.
Пекин, Китай
Татарският град
Британско посолство
18:04 ч. местно време
10 юли 1900 г.
Под проливния дъжд и сред ослепителния блясък на непрекъснатите светкавици Уилсън се покатери на северната стена на британското посолство. Хаотичните ветрове връхлитаха така жестоко дърветата, че клонът на един могъщ бор се отчупи и падна с трясък върху стената до него. Валеше толкова силно, че Уилсън едва виждаше на няколко стъпки пред себе си, докато мина по върха на деветметровага стена, прехвърли въжето от другата страна и се спусна в дълбоката до коляно кал.
Над него изтрещя гръмотевица и по гърба му пробягаха тръпки.
Той вдигна качулката на наметалото си и тръгна през лепкавото тресавище към барикадата на боксьорите, която оттук приличаше на сянка, издигаща се в далечината. На колана си беше затъкнал „Колт“ 38-и калибър, даден му от капитан Макала. На гърба си носеше китайски къс меч, който бе взел от колекцията официални подаръци на сър Клод. Около дръжката на меча беше омотано друго въже с кука. Уилсън мина покрай купчина трупове, търкалящи се в калта в средата на алеята; най-малко двайсет тела бяха натрупани едно върху друго и не можеше да се каже дали са на боксьори, на християни или и на едните, и на другите. След това преодоля барикадата, направена от две преобърнати каруци и шейсетина чувала с пръст, и продължи нататък.
Дъждът се лееше свирепо, докато Уилсън вървеше по пустите странични улици към стените на Имперския град. Там разви въжето и хвърли куката нагоре, докато дъждът шибаше лицето му. На седмия опит най-сетне успя да закачи куката и се покатери с лекота, след което се спусна от другата страна.
Вече се намираше една крачка по-близо до целта си.
Уилсън знаеше, че шансовете да се натъкне на патрул на боксьорите вече са намалели, но въпреки това вървеше забързано и с наведена глава на север по алеите на разкошните китайски сгради. Небето бе почти съвсем черно и видимостта бе силно намаляла, а от грохота на бурята не се чуваше почти нищо.
Намираше се на около осемстотин метра от стените на Забранения град и докато приближаваше, Уилсън можеше да се закълне, че различава внушителните му постройки на блясъка на една светкавица, но в действителност очите го лъжеха. След кратко изгубване той най-сетне се озова на края на широкия петдесет метра ров, чиято вода бе кипнала от дъжда. Погледна часовника си - не разполагаше с много време. Зае позиция до пътя и изчака императорските каруци да се появят от дъжда на връщане от кланицата.
Небето бе толкова тъмно и дъждът валеше така силно, че Уилсън не чу първата каруца, докато тя почти не се изравни с него. Когато мина втората, той бързо изпълзя от храстите и се хвана за долната ѝ страна, увиснал между предната и задната ос на сантиметри от пътя. Ослепителна мълния освети всичко за момент и Уилсън се замоли никой да не го е видял.
Смес от вода и кръв от труповете на крави над него в каруцата с всяко движение се процеждаше през тесните цепнатини. На всеки няколко секунди гадната течност капеше върху лицето и дрехите на Уилсън.
Каруците с месо пресякоха моста над Имперския ров и влязоха направо през Източната порта на цветята, огледално противоположна на онази, през която беше избягал Рандъл преди повече от четиресет години. Каруцарят извика някаква ругатня за лошото време на стражите и в отговор се чу кратък смях.
Отекна серия гръмотевици от всички страни, докато каруците минаваха през външните порти и навлизаха в Източния тунел на цветята. Уилсън видя краката на десетки евнуси и имперски войници, потърсили убежище от проливния дъжд. Не смееше дори да си поеме дъх, докато евнусите бършеха кървавата диря след каруците и парцалите им едва не закачаха тялото му.
Конете изминаха десетметровия тунел с равномерно чаткане на копита и накрая отново излязоха на проливния дъжд. След няколко минути преминаха по малък извит мост и продължиха през друга порта към източната част на Забранения град.
Всичко вървеше точно по план.
Докато тичаше през двора под силния дъжд, Уилсън със задоволство забеляза, че внушителната порта с осемдесет и една златни вериги е отворена. Според бележките към мисията точно тази врата заяждаше при намокряне и затова евнусите я оставяха отворена при проливни дъждове. Ако не го правеха, аленото дърво понякога се надуваше толкова, че цяла седмица портата оставаше затворена.
От другата страна на входа се намираше Дворът на върховната хармония, най-свещеното от всички церемониални места в Забранения град.
