Единственото, което тревожеше Рандъл Чен, беше местоположението и намеренията на Сенге Ринчен и конницата му. След опита за покушение Рандъл гледаше да не се появява пред хора и прекарваше повечето време в палатковия лагер на британците. По съвет на лорд Елгин не напускаше квартирата си през деня и всяка вечер под прикритието на тъмнината се местеше в друга палатка - решение, което изглеждаше разумно при тези обстоятелства. Към офицерския лагер беше зачислен цял батальон сикхи, които обикаляха денонощно с пушки на рамо и сложени щикове.
Есента бе настъпила и всеки ден около четири следобед валеше дъжд, който се лееше в продължение на повече от два часа и превръщаше лагера в кално тресавище. Пороят бележеше отминаването на поредния ден без никакви реални резултати и търпението на лорд Елгин спрямо мандаринския протокол започваше да се изчерпва.
- Не се нуждаем от Тиендзин, за да продължим напред! - казваше той. - Цин използват това време, за да съберат голяма армия. Трябва да действаме бързо!
Лорд Елгин вероятно бе прав, но Рандъл настойчиво го уговаряше да не подминава Тиендзин, без да са уговорили формалностите около предаването на града и най-вече без да са разположили съюзнически гарнизон, способен да удържи крепостта в случай на масирана атака. Рандъл се страхуваше, че Сенге Ринчен ще превземе града и ще го превърне в своя база. Ако монголският господар овладееше укрепения град, докато съюзниците пътуваха към Пекин, той с лекота щеше да прекъсне снабдителните им линии с крайбрежието и армията на лорд Елгин щеше да остане без храна и муниции.
За лорд Елгин това беше досаден период - по цял ден седеше в каютата си на борда на „Гренада“, пиеше скоч, четеше Байрон и чакаше дипломатите да си свършат работата. Поезията изобщо не успяваше да успокои емоциите му. Той отчаяно искаше да заобиколи с останалите си части Тиендзин и да продължи право към Тунджоу. И всеки ден Рандъл го уговаряше да не го прави.
- Може да се окаже капан - казваше му той. - Няма да разполагаме с достатъчно хора да поддържаме снабдителните линии, ако Тиендзин бъде превзет от противника. Трябва да се доверите на преценката ми.
Но в действителност Рандъл играеше на сляпо. Нямаше абсолютно никаква представа къде се намира Сенге Ринчен и дали Тиендзин е част от плановете му.
Щабквартирата на Сенге Ринчен
40 км северно от Тиендзин, Китай
Монголският господар стоеше до изхода на обшитата си с коприна бойна шатра и се взираше в пороя. Следобедното небе бе тъмносиво и от него вече повече от час се лееше дъжд. Дебелият слой купести облаци над лагера му бе струпан покрай планините Йеншан от прохладните сибирски ветрове. Облаците нямаше къде да продължат и изсипваха милиони литри вода в опит да се издигнат по-високо и да преодолеят преградата.
- Защо съюзниците не подминават Тиендзин? - гневно попита Ринчен. Той се обърна и изгледа шестимата си мандарински генерали. - Чакат вече десет дни след превземането на крепостите Дагу. Това е абсолютно нетипично за британците.
- Може би защото са страхливци, господарю? - предположи генерал Му.
- Грешка! - изкрещя му Ринчен. - Глупак такъв! Те знаят, че чакаме зад планините да ги хванем в капан! Това е единствената възможна причина да показват такава сдържаност. Пътят към Пекин изглежда открит, сякаш градът е самотно дете пред глутница вълци... и въпреки това те не атакуват.
Генералите носеха обичайните военни одежди на императорския двор, всеки с мандарински квадрат на гърдите и гърба. Изящно бродираното животно в квадрата отбелязваше военния чин: чиновете бяха общо девет. Генерал Му носеше
- Трябва да имат шпионин в редиците ни - настоя генералът с леопарда.
- Не може да имат никакъв шпионин - отвърна генерал Му. - Откакто пристигнахме, всеки отделен човек е проверен. Лично се погрижих.
Потънал в мисли, Ринчен усука мустак около пръста си. Дъждът продължаваше да барабани яростно по покрива на шатрата. Монголският господар бавно се върна при златния си стол и седна тежко. Реши, че неочакваната сдържаност на британците означава, че синеокият продължава да ги води. Убийците явно се бяха провалили със задачата си.
Мисълта тъкмо се избистри в ума му, когато в шатрата влязоха трима души, целите вир-вода. По средата стоеше кльощав човек в парцаливите сиви дрехи на кули. Съдейки по външния му вид, вече бе понесъл доста бой и не се беше хранил от дни. От двете му страни гордо стояха офицери от Черния флаг на хоркините - личните телохранители на Ринчен.
- Молим за аудиенция, господарю - каза лейтенант Лин и грубо блъсна пленника да падне на колене пред Ринчен.
Монголският господар посочи към генералите.
- Вън.
Мандарините забиха погледи в земята и набързо се ометоха.
- Нека позная - каза Ринчен и се усмихна едва-едва. - Синеокият е мъртъв?
