Джейсън се завъртя на триста и шейсет градуса, оглеждайки единственото помещение на библиотеката.
— Тук няма почти нищо друго, освен празни рафтове. Има съвсем малко книги — отбеляза той.
Библиотекарката се усмихна и обясни:
— Всички книги са заети от хората в селото, а и не само от нашето. Когато ни остави тази библиотека, вашият чичо ни каза, че няма полза от книги, които стоят на рафта.
Казах на Джейсън, че двамата с госпожица Хейстингс ще го оставим да работи, но всеки ден ще му идваме на посещение.
През следващите четири седмици се потопих в приятния живот на селото. С госпожица Хейстингс направихме няколко разходки до близките околности и имахме много възможности да разгледаме забележителности и да си купим сувенири. Всички бяха дружелюбни и гостоприемни, особено след като научаваха, че идвам от името на покойния им благодетел Ред Стивънс.
Ежедневните ни посещения при Джейсън показваха, че той изпълнява задълженията си по-усърдно и енергично, отколкото бях очаквал. Скоро се научи да вписва и изписва книгите със завидна бързина и често разговаряше със заемателите за книгите, които са прочели.
Когато настъпи последният ден от пребиваването ни там, почти не ни се тръгваше от уютното селце. Всички излязоха на улицата да ни изпратят, след което тръгнахме със същото такси, с което бяхме пристигнали.
След целодневно изморително пътуване най-после стъпихме на летището в Бостън, където си взехме багажа и тръгнахме към паркинга.
Джейсън избърза няколко крачки пред нас, застана на пътя ни и каза:
— Чакайте малко. Направих всичко, което ми поръчахте — работих усилено в библиотеката и прегледах всяка книга в онова мрачно помещение. Не намерих нищо ново. Единственото, което разбрах, е, че има добри обикновени хора, които стават часове преди изгрев-слънце и вървят километри през планината, за да вземат за четене някоя стара оръфана книга. Единственото ново нещо, което научих, откакто тръгнахме преди четири седмици, е, че желанието и гладът за образование са ключът към истинското учение.
Двамата с госпожица Хейстингс подминахме Джейсън от двете му страни и докато приближавах колата, аз му извиках през рамо:
— Поздравления, млади човече. Ще се срещнем в офиса ми в понеделник, за да видим какво следва.
Двамата с госпожица Хейстингс подредихме куфарите си в багажника на колата и докато излизах от паркинга на летището, погледнах към Джейсън. Той не беше мръднал от мястото си и очевидно беше в дълбок размисъл за урока, който всички ние бяхме научили.
Проблемите могат да бъдат избегнати единствено чрез добра преценка. Добрата преценка се придобива единствено при сблъсъка с проблеми.
Признавам, че следващия понеделник ме гризеше любопитство накъде ще поеме пътешествието на Джейсън Стивънс. Бях възхитен от начина, по който най-старият ми и най-скъп приятел Ред Стивънс, макар и мъртъв, успяваше да влияе върху живота на един младеж.
В уречения час госпожица Хейстингс въведе Джейсън в конферентната зала и ме повика за поредната ни среща със съдбата. Джейсън ми изглеждаше по-зрял и по-уверен от преди четири месеца. Дори поздрави двама ни с госпожица Хейстингс, преди да се впуснем в следващата фаза на нашата обща одисея.
Ред Стивънс се материализира на големия екран. Както обикновено, първо поздрави Джейсън, че е преминал поредното препятствие. След това започна емоционално:
— Джейсън, животът е пълен с противоречия. Всъщност колкото повече живееш, толкова повече животът ще ти се струва парадоксален. Но ако живееш достатъчно дълго и търсиш достатъчно прилежно, ще откриеш странен ред в целия хаос.
Всички уроци, на които се опитвам да те науча като част от Последния подарък, който ти оставям чрез завещанието си, хората научават, когато се сблъскат с проблеми и трудности. Всяко предизвикателство, което не ни пречупва, в крайна сметка ни прави по-силни.
Една от големите грешки в живота ми беше, че предпазвах от житейски проблеми толкова много хора, включително и теб. Воден от прекалена загриженост, аз всъщност не ти дадох възможност да развиеш способност да се справяш с проблемите в живота. Вместо това ги елиминирах от твоята среда.
За щастие хората не могат да живеят вечно във вакуум. За птицата е важно сама да си пробие черупката, възможно е някой добронамерен човек да счупи яйцето, за да пусне пилето. Човекът може да си замине с чувството, че е направил голяма услуга на птицата, но всъщност той не й позволява да развие достатъчно сила, за да се справя сама в живота извън черупката. Вместо да помогне на птицата, човекът всъщност я съсипва. Съвсем скоро нещо от околната среда ще я атакува и тя няма да може да се справи с това, с което иначе би могла.
