Учението е процес. Не може да стоиш години наред в една класна стая и накрая да се покажеш на сцената с онази специална шапка и да се смяташ за образован. Вярвам, че причината да нарекат церемонията по връчването на дипломите „встъпление“ е, че процесът на учене започва именно тогава. Училището ти дава само инструментите и помагалата за истинските уроци, които предстоят.
В крайна сметка, Джейсън, оказва се, че животът — когато го живееш самостоятелно — е най-добрият учител. Моето богатство и успехите ми те ограбиха от това, но смятам да положа усилия да поправя щетите.
Ред спря за секунда, събра мислите си и продължи:
— Джейсън, изпращам те на малко пътешествие. Господин Хамилтън и госпожица Хейстингс ще те придружат. Ще посетиш мястото, където аз научих най-много. Ако подходиш с отворено сърце, ще откриеш ключа към дара на учението, който ще ти служи цял живот.
След като прекараш един месец на това страхотно място за обучение, трябва да можеш да обясниш задоволително на господин Хамилтън кой е ключът към всяко знание, образование и учение. Всички подробности са у господин Хамилтън и той ще ти ги съобщава, когато е необходимо. Всичко добро.
Докато госпожица Хейстингс ставаше да прибере видеокасетата, Джейсън попита с отегчение:
— Къде трябва да отидем и какво трябва да направим?
Докато се изправях и крачех към вратата, аз казах:
— Джейсън, не сме длъжни да ходим никъде и да правим каквото и да е. Можем веднага да прекратим процеса, но ако искаш да продължиш, бъди на терминал 27 на летището в седем сутринта. Вземи си паспорта, малко летни дрехи и добро настроение.
На следващата сутрин се натъкнахме на Джейсън, докато пресичаше с багаж в ръка паркинга на летището. Аз му подвикнах:
— Джейсън! Добро утро. Изненадвам се, че си тук половин час преди самолетът да излети.
Той се засмя и каза:
— Реших този път да пробвам да се кача на самолета, без да се налага да правя стометров спринт и да се прецеждам през почти затворената врата.
Докато пресичахме чакалнята, госпожица Хейстингс ме хвана под ръка и прошепна:
— Като че ли наистина има напредък, колкото и да е малък и бавен.
Джейсън ни настигна и попита:
— Е, къде ще ходим?
Усмихнах му се и отвърнах:
— В Южна Америка.
Джейсън спря на място и попита:
— И в кой по-точно университет в Южна Америка?
Госпожица Хейстингс отговори ведро на въпроса му:
— Сигурна съм, че никога не си го чувал.
След като сменихме три полета, се озовахме в раздрънкано такси, което криволичеше по черен път сред джунглата. Най-накрая пристигнахме в прашно село с неасфалтирани улици и няколко полусрутени сгради.
Шофьорът спря пред най-голямата от тях и ние слязохме и си взехме багажа. Докато таксито вдигаше облак прах зад себе си, Джейсън попита с недоверие:
— Сигурни ли сте, че трябва да сме тук?
Аз се засмях и отговорих:
— Образованието и учението са там, където ги намериш.
Настанихме се в три отделни стаи в скромния, но изненадващо приятен хотел и се уговорихме на следващия ден да се срещнем във фоайето за закуска. Бях много уморен и парирах всички въпроси на Джейсън, като му казах набързо, че урокът ще започне на другата сутрин.
След цял ден пътуване сънят ми беше сладък и на сутринта заварих госпожица Хейстингс във фоайето, където тя вече бе запазила маса за нас в дъното на нещо като столова. След минута пристигна Джейсън и закусихме.
Докато ставах от масата, казах:
— Джейсън, ще повървим до края на улицата. Там има сграда. В нея ще започне твоето обучение.
Джейсън стана и каза с въздишка:
— Дойдох дотук. Да видим какво ми е приготвил моят луд чичо.
Докато вървяхме по прашната улица, явно сме били доста интересна гледка, тъй като много от местните жители наизлязоха да ни видят. Къщите им бяха обикновени постройки от греди и ламарина, но в края на улицата последната сграда отляво беше малко по-голяма и по-модерна от останалите. Над вратата имаше табела, на която пишеше на испански и на английски „Библиотека на Хауард «Ред» Стивънс“.
Когато видя името, Джейсън се засмя и попита:
— Какво става тук?
Докато изкачвах трите стъпала и отварях вратата, му отговорих:
— Мисля, че вътре ще намериш отговор на своя въпрос.
Влязохме в библиотеката, където бяхме посрещнати от приятна млада жена. Тя ни поздрави на много добър английски, след което добави:
— Предполагам, вие сте господин Хамилтън и госпожица Хейстингс.
Аз кимнах утвърдително. Когато премести поглед върху Джейсън, очите й се оживиха и тя възкликна:
— Вие трябва да сте Джейсън Стивънс. За нас е чест да сте тук. Сеньор Ред Стивънс беше голям човек и помогна на много хора в нашето село.
Аз се прокашлях и казах:
— Джейсън, през следващите четири седмици ще помагаш на библиотекарката. Тук ще получиш всичко, от което се нуждаеш, за да научиш урока, който чичо ти иска да ти предаде.
Джейсън повиши глас повече, отколкото бе необходимо, и заяви:
— Може да не съм бил отличник в училище и да не съм научил кой знае какво в колежа, но не вярвам в това забутано място да има нещо, до което преди не съм имал достъп.
