Ако никой не ни даде възможност да се справяме с малки проблеми, то малко по-големите ще могат лесно да ни съсипят. Когато човек разбере това, той престава да избягва проблемите и вместо това ги приема като предизвикателства, които го правят по-силен и му дават възможност в бъдеще да бъде победител.
Ред Стивънс направи пауза и заби поглед право в камерата. Очите му говореха, че това убеждение е родено от живот, осеян с проблеми. Ред продължи:
— Джейсън, не мога да върна времето назад и да ти дам възможност да се справиш с всеки проблем в миналото, който аз съм елиминирал, вместо да оставя на теб да победиш. Ако можех да върна и двама ни назад във времето, щях да го направя, но сега ми остава само да се опитам да те науча каква е стойността на проблемите, трудностите и препятствията. Тъй като нямаш никакъв опит в тази област, ще трябва да учиш бързо. Пред теб стоят проблеми, за които не си подготвен. През следващите тридесет дена за теб ще тече подготовка.
Този месец искам да отидеш и да намериш хора с проблеми във всеки етап на живота. Намери едно дете, един младеж, един човек на средна възраст и един възрастен — всеки с някакъв сериозен проблем. Трябва не само да откриеш тези четирима души, но и да можеш да опишеш на господин Хамилтън какъв полезен урок може да се извлече от тяхната ситуация.
Когато човек е способен да се учи от собствените си проблеми, той може да се справи с живота. Когато е способен да се учи от проблемите на другите, той може да бъде господар на живота.
Всичко най-хубаво и се надявам следващия месец отново да говорим.
Записът свърши, но Джейсън продължи да се взира в празния екран. После стана бавно и се запъти към вратата. Докато я отваряше, той спря, обърна се към мен и госпожица Хейстингс и каза:
— Ще направя всичко възможно и ще ви се обадя — след което затвори вратата зад себе си.
Госпожица Хейстингс се обърна към мен и каза:
— Изглежда, цялото нещо започва да дава резултат. Струва ми се, че долавям промяна в отношението му. Как мислите?
— Надявам се да е така — отвърнах аз, — защото имам чувството, че колкото по-напред отиваме, толкова по-стръмен става пътят.
За пореден път очаквах с нетърпение обаждането на Джейсън и искрено се надявах да се е справил със задачата. Чувствах се така, както в първия ден, когато изпратих сина си на детска градина. Три дена преди края на месеца Джейсън най-после се обади и уговори с госпожица Хейстингс среща за следващата сутрин. Тя ми каза, че звучал много притеснено и неуверено. Можех само да се надявам, че се е заблудила.
На следващата сутрин в уречения час госпожица Хейстингс покани Джейсън в кабинета ми, настани го и взе стол за себе си. Джейсън седеше мълчаливо и трябва да призная, че действително изглеждаше притеснен и дори леко уплашен. Най-накрая казах:
— Е, Джейсън, радвам се да те видя отново. Предполагам, че имаш какво да ни кажеш.
Джейсън вдигна поглед към мен и каза:
— Мисля, че имам.
Той сведе поглед към ръцете си и след дълга пауза заговори бавно:
— Ами, нали трябваше да намеря хора от четирите възрасти с проблеми… и първо потърсих дете. След близо две седмици безплодно търсене бях толкова обезсърчен, че един следобед просто излязох на разходка в парка.
Чувствах се зле, че след толкова усилия и труд ще изгубя наследството си и въпросния последен подарък, който чичо ми Ред е приготвил за мен. По едно време седнах в края на една пейка и забелязах, че на другия край седи млада жена, която наблюдава как малко момиченце си играе на люлката. Жената каза, че според нея момиченцето е изключително. При цялото ми лошо настроение не бях достатъчно любезен и й отговорих, че не виждам нищо изключително в това, че шест-седем годишната й дъщеря просто си играе на люлката. Тя ми отговори: „Първо, не съм й майка, колкото и да ми се иска. Второ, тя е най-невероятният човек, който съм виждала. Работя като доброволец в болница «Света Екатерина». Част съм от един проект, в който се опитваме да изпълним някакво особено желание на смъртно болни пациенти. Емили е болна от рядко срещан вид рак. Правили са й много операции и сигурно половината си живот е прекарала в болници, изтърпявайки големи болки. Когато й казахме, че ще опитаме да изпълним едно нейно желание, тя каза, че би искала да прекара един забавен ден в парка. Казахме й, че сме водили много деца в Дисни Уърлд, на различни състезания или на плаж, но тя само се усмихна и каза: «Много добре, но аз бих искала просто един забавен ден в парка.»“
После тази жена ми разказа как Емили е трогнала всички в болницата и ги е променила. В това време Емили бе спряла да се люлее и бавно крачеше през поляната към нас. После седна на пейката между двама ни. Обърна се към мен с усмивка, която никога няма да забравя, и ми каза, че се казва Емили и че това е нейният специален ден в парка.
Попита ме дали днес не е и моят специален ден в парка. Отговорих й, че не е, а тя се засмя и ми каза, че мога да споделя нейния.
