Нито един от двама ни не беше притеснен от факта, че аз току-що бях завършил право и нямах клиенти, а той е петролен и животновъден магнат без петрол и животни. Започнахме от това скромно начало и стигнахме до задълбочени професионални и лични взаимоотношения, които останаха за цял живот.
Мислите ми за Ред бяха прекъснати от госпожица Хейстингс, която надникна в кабинета ми и каза, че Джейсън Стивънс ни чака в конферентната зала.
Ред се появи на видеоекрана и каза:
— Е, Джейсън, успя да избуташ шест месеца от едногодишния ни проект. Искам да ти напомня, че си минал доста път, но имаш още много да изминаваш и ако отношението или поведението ти в даден момент престане да отговаря на изискванията на господин Хамилтън, ние веднага ще прекратим нашето пътешествие и ти няма да получиш Последния подарък, който представлява моето завещание.
Този месец ще научиш нещо за добрия дар наречен „смях“. Като казвам смях, нямам предвид някой комедиант в нощен клуб или някой смешен филм. Говоря за способността да погледнеш на себе си, своите проблеми и живота като цяло и просто да се посмееш. Много хора са нещастни цял живот, защото приемат нещата твърде сериозно. Надявам се, че през последните шест месеца си научил, че в живота има неща, към които трябва да се отнасяме сериозно и да пазим. Но животът, лишен от мях, не струва.
Този месец искам да отидеш и да намериш поне един човек, който среща трудности или предизвикателства в живота си, но не е изгубил способността си да се смее. Човек, който е способен да се смее пред лицето на проблемите, ще бъде щастлив цял живот.
В края на месеца искам да докладваш на господин Хамилтън и госпожица Хейстингс за човека, който си открил, и какво си научил от него за смеха.
Ред Стивънс започна да се смее и каза:
— Някой ден, Джейсън, трябва да попиташ Тед за най-смешните ситуации, в които сме изпадали като млади.
Ред продължи да се смее, докато екранът почерняваше. Джейсън попита:
— Какво иска да каже, господин Хамилтън?
Аз се усмихнах и отговорих:
— Наистина ще е добре да ти разкажа някой път, но засега, младежо, е време да се захванеш сериозно с този дар — смеха.
Госпожица Хейстингс изпрати Джейсън до вратата.
Нашият частен детектив Реджи Търнър следеше Джейсън дискретно през целия месец. Според него Джейсън си живееше както обикновено и не показваше никакви външни признаци, че се занимава с въпроса за смеха.
В последния ден от месеца госпожица Хейстингс ме уведоми по интеркома, че Джейсън се е обадил и е попитал дали може да се отбие следобед. Казах й, че няма проблем, а тя допълни, че Джейсън ще дойде с още някого.
В уречения час госпожица Хейстингс въведе в кабинета ми Джейсън и още един младеж, който очевидно беше сляп. Носеше черни очила и бял бастун. Госпожица Хейстингс кършеше ръце, докато слепият човек пресичаше кабинета, а трябва да призная, че и аз самият бях леко разтревожен.
— Господин Хамилтън, госпожице Хейстингс — каза Джейсън, — запознайте се с Дейвид Рийс.
Господин Рийс протегна ръка и каза:
— Отдавна не съм ви виждал.
Трябваха ми няколко секунди да преодолея безпокойството си, за да мога да се насладя на неговия хумор. Здрависахме се и после седнахме.
— Срещнах Дейвид миналата седмица във влака — обясни Джейсън. — Разговаряхме, докато траеше пътуването, и после се чухме няколко пъти по телефона. Той просто е най-добрият пример, който мога да си представя, за дара на смеха.
Дейвид Рийс смотолеви:
— Да, Джейсън ми каза, че тук имате нужда от малко смях, и ме довлече.
После обърна глава надясно и каза:
— Човече, офисът ти е страхотен.
— Благодаря — отвърнах аз и тъкмо щях да му разкажа за старинните си мебели, когато се усетих, че ме пързаля.
Всички се засмяха. Попитах Джейсън:
— Какво в този младеж те накара да сметнеш, че той притежава дара на смеха, още първия път, когато го срещна във влака?
Дейвид Рийс взе думата и сам отговори:
— Моят номер със списанието, господине.
Аз се усмихнах и попитах:
— И какъв е той?
Дейвид Рийс обясни:
— Някои от междуградските влакове не са достатъчно чисти и когато седалките са прашни, хората често сядат върху списания. Тъй като не мога да видя дали са чисти или не, аз винаги сядам върху списание. Докато двамата с Джейсън се запознавахме във влака, един господин зад мен ме попита дали чета списанието.
В този момент Джейсън избухна в смях и го прекъсна:
— Веднага след като човекът попита Дейвид дали чете списанието, той стана, обърна страницата, седна отново отгоре му и отговори: „Да, господине, но скоро ще свърша.“
Когато се насмяхме, попитах Дейвид кога и как е развил чувството си за хумор. Той ми обясни, че още като малък е изгубил зрението си и се е сблъскал с много предизвикателства и битки, една от които — лошото отношение на хората.
— Господин Хамилтън, понякога в живота човек трябва или да се засмее, или да заплаче — каза той. — Аз предпочитам да се засмея.
