— Когато човек подготвя завещанието си и подобен видеозапис, няма как да не се замисли за целия си живот — продължи той. — Бил съм на толкова места и съм преживял толкова много неща, че е лесно да забравя, че съм живял само веднъж.
Помня, като млад бях толкова беден, че трябваше да изкарвам прехраната си с тежък труд и да спя на пътя. Помня също как съм бил в компанията на царе и президенти. Познавам от личен опит всичко материално, което този живот може да предложи. Обръщайки се назад, съм благодарен за всичко това.
Най-скъпите ми спомени обаче са от времето, което тогава считах за най-лошия момент в живота ми.
Ред спря, сякаш за да събере мислите си, и продължи:
— Джейсън, този месец ще научиш урок за нещо, което изцяло е липсвало в живота ти. Говоря за благодарността.
Винаги съм смятал за ирония, че хората, които имат най-много за какво да благодарят, често са най-неблагодарни, а хората, които на практика нямат нищо, често живеят живот, изпълнен с благодарност.
На младини, малко след като тръгнах по широкия свят, за да го покоря, срещнах възрастен мъж, когото днес бихме нарекли бездомник. По онова време имаше много скитници, които пътуваха из цялата страна и работеха каквото намерят, колкото да преживяват ден за ден. Беше по време на Депресията и някои от тези така наречени скитници бяха добре образовани и ерудирани хора.
Двамата с Джош пътувахме заедно почти година. Тогава ми изглеждаше много възрастен, но тъй като бях юноша, може само да ми се е струвало. Джош е един от малкото хора, които съм срещал, за които с ръка на сърцето мога да кажа: „Той никога не е имал лош ден.“ А дори и да е имал, отвън не му личеше. Докато пътувахме, често се оказвахме прогизнали до кости, премръзнали или гладни. Но Джош никога не си го изкарваше на хората, които срещахме. Той винаги имаше какво добро да им каже. Когато реших да се установя в Тексас и да търся там своето богатство, пътищата ни се разделиха. За него просто не беше вариант да се установява някъде. На раздяла го попитах как успява винаги да е в добро настроение. Той ми каза, че един от големите уроци, които неговата майка му е завещала, бил този за Златния списък.
Джош ми обясни, че всяка сутрин, преди да стане от леглото — или на каквото е спал през нощта — си представя златна плоча, на която са написани десет неща в живота му, за които е особено благодарен. Каза ми, че майка му правела това всеки ден от живота си и че откакто споделила с него за Златния списък, той също не е пропускал ден без него.
Е, горд съм да заявя, че откакто Джош ми разказа за това преди повече от шестдесет години, аз също не съм пропускал и един ден. Понякога съм благодарен за най-обикновени неща, но има дни, в които усещам дълбока благодарност за живота си и всичко, което ме заобикаля.
Ред се прокашля, отпи от чашата с вода, успокои емоциите си и продължи:
— Джейсън, днес искам да предам и на теб идеята за Златния списък. Зная, че тя е оцеляла повече от сто години, минавайки от майката на Джош през него самия, достигайки до мен, а сега и до теб. Не зная как майката на Джош е открила Златния списък, така че е възможно да води началото си от много по-отдавна.
Както и да е, аз я предавам на теб и ако започнеш да я практикуваш прилежно, не след дълго тя ще се превърне в естествена част от живота ти, като дишането.
Този месец искам да си помислиш за всичко, за което трябва да си благодарен. Когато се върнеш тук в края на месеца, ще покажеш на господин Хамилтън своя собствен Златен списък. Надявам се да продължиш да практикуваш това през целия си живот и един ден да имаш като мен привилегията да го оставиш в наследство на някого.
Екранът бавно почерня.
На следващата сутрин според обичая си се събудих точно в пет. Години наред го правя, без да се нуждая от будилник. Докато лежах в леглото, се сетих за Златния списък, за който Ред бе казал на Джейсън, и в мислите си започнах да съставям свой собствен такъв.
Един осемдесетгодишен мъж се нуждае от малко повече време, за да се измъкне от леглото, което означаваше, че отсега нататък щях да имам достатъчно време за ежедневното упражнение на Ред Стивънс по благодарност.
С приближаването на края на месеца мислите ми все по-често се насочваха към Джейсън Стивънс. Надявах се и той като мен да напредва със своя Златен списък, въпреки това бях притеснен, защото той цял живот бе приемал всичко за даденост.
В последния ден на месеца Джейсън пристигна малко по-рано от обичайното. Той пристъпваше бодро, а очите му блестяха. Това накара притесненията ми да отшумят. Здрависахме се и той поздрави госпожица Хейстингс. Седнах зад бюрото си, а Джейсън помогна на госпожица Хейстингс да седне на стола, след което зае свободния стол до нея.
— Е, Джейсън, днес изглеждаш в добро настроение — отбелязах аз.
Той се засмя щастливо и отговори:
— Имам по-голямо основание да съм в добро настроение, отколкото някога съм си представял. След това започна да изрежда своя Златен списък.
