На излизане от мола забелязах възрастна жена, която стоеше на пейката. Тъкмо когато я подминах, тя изтърва портмонето си. Наведох се да й го подам и забелязах, че е плакала. Когато я попитах какъв е проблемът, тя ми каза, че двамата със съпруга й Харолд (с когото били женени от петдесет и седем години) за пръв път в живота си не могат да свържат двата края. Неговите хапчета за сърце стрували шестдесет долара на месец, а аптеката в мола не приемала купоните й за храна. С двеста долара купих лекарства на Харолд за три месеца и останалите двадесет долара от рестото дадох на жената, за да го заведе в любимия им ресторант.
Джейсън ме погледна с очакване, а аз се усмихнах и му казах:
— Дотук звучи добре, но трябваше да намериш пет души.
Джейсън стана още по-нервен и обясни:
— Докато карах един ден, подминах развалена кола, която бе спряла на пътя. Отбих и слязох. Така се запознах с един млад човек — Браян. Той е горе-долу колкото мен и открихме, че имаме много общи неща. Обадих се от мобилния си телефон на пътна помощ и те го прибраха гаража си. Автомонтьорът каза, че двигателят на колата е зле повреден и трябва да се смени.
Браян направо изпадна в паника, защото колата му трябваше, за да ходи на работа и да се връща. Монтьорът каза, че ще му струва седемстотин долара. Браян едва не припадна, защото нямаше никакви пари, така че аз му дадох необходимата сума за нов двигател.
Винаги прецизната госпожица Хейстингс се обади с леко разтреперан глас:
— Сър, това прави общо хиляда и осемстотин долара. Мисля, че задачата беше Джейсън да раздаде само хиляда и петстотин.
Разтревожен Джейсън застана на ръба на стола и каза:
— Добавих триста долара от собствените си пари. Това проблем ли е?
Госпожица Хейстингс ме изпревари и отговори:
— Разбира се, че не. Господин Хамилтън е справедлив и разумен човек.
После ми хвърли пронизващ поглед и каза:
— Нали така, господин Хамилтън?
Уверих Джейсън и упоритата госпожица Хейстингс, че действително съм справедлив и разумен и че смятам, че Джейсън е научил важен урок за стойността на парите. Надявах се, че никога няма да го забрави. Аз също.
Истински богат е този, който пресмята богатствата си не в злато, а в приятели.
На следващата сутрин госпожица Хейстингс ме уведоми, че Джейсън Стивънс е пристигнал и ще чака в конферентната зала. След успешните му пътешествия в страната на труда и парите се надявах, че враждебното му отношение се е изпарило. Когато обаче влезе в залата, бързо разбрах, че не е така. Преди още да съм седнал, той ме подхвана:
— Вижте, защо трябва да правя всичко това? Направо е смешно. Имате копие от завещанието — трябва да знаете какво е наследството ми. Защо не прескочим всички тези глупости и не се съсредоточим върху главното?
Аз му се усмихнах и казах:
— Добро утро, Джейсън. И аз се радвам да те видя. Надявах се, че след урока на чичо ти за парите ще си разбрал каква е целта на цялата процедура.
Изправих се бавно (което не е странно, когато си на осемдесет). Погледнах го по начин, който успешно бях използвал през годините си като съдия.
— Младежо — казах аз, — имаш две, само две възможности. Можеш да следваш указанията на Ред Стивънс или да се оттеглиш на момента. Мога да ти кажа обаче, че отношението ти дава сериозна заявка, че ще изгубиш големия подарък, който чичо ти е планирал да ти остави.
Джейсън се отпусна на стола и въздъхна.
— Добре тогава, да продължаваме — каза той. — Какво следва?
Госпожица Хейстингс донесе кашона на Ред Стивънс и го сложи до мен на масата. Извадих следващата видеокасета, а госпожица Хейстингс я сложи във видеото. Ред Стивънс се появи за пореден път и започна да говори.
— Джейсън, при първата ти среща с господин Хамилтън ти ме чу да казвам, че той е моят най-добър приятел. Думата
Сега, Джейсън, ще споделя с теб една случка, която обещах да не разказвам до края на живота си. Тъй като, когато гледаш този запис, вече ще съм мъртъв, и тъй като си заедно с човека, на когото обещах, смятам да я споделя. Както знаеш, аз отпразнувах седемдесет и петия си рожден ден и се радвах на сравнително дълъг живот без особени болести. Невинаги обаче е било така.
Помня как на тридесет и осем години влязох в болницата с висока температура. Лекарите не бяха сигурни какво ми има и повикаха всевъзможни специалисти от цялата страна. В крайна сметка диагнозата ми се оказа рядко срещано заболяване на бъбреците, при това нелечимо. Единствената надежда за мен беше новата за тогава процедура — трансплантация на бъбрек.
