Когато Тони влезе, Френсиз режеше зеленчук. Авторитетните гласове на разговарящите на вълните на „Радио 4“ звучаха като контрапункт на потракването на острието върху дъската за рязане. Той спря за миг на прага, за да се порадва на нещо толкова обикновено, уютно и почти непознато в живота му — жена, която приготвяше вечерята в неговата кухня. Френсиз Маккий, трийсет и седемгодишна, преподаваше френски и испански в колежа „Сейнт Андрюз“. Синьо-черната коса, сапфиреносините очи и бледата й кожа говореха за много специфична генетична линия от келтското наследство. Тя поддържаше стройната си фигура с голф и се отличаваше със суховато, цинично чувство за хумор. Бяха се запознали, когато той се записа в местния клуб по бридж. Тони не беше играл от студентските си години, но знаеше, че ще си припомни играта, ако отново се заеме с нея — това бе леснодостъпна част от миналото му, която би му помогнала да изгради още няколко реда тухли в необходимата му фасада, това, което в себе си наричаше „да се представи за човешко същество“.
Нейната партньорка по бридж се бе преместила на нова работа в Абърдийн, и също като него, Френсиз имаше нужда от постоянен партньор, с когото да се споразумее за ходовете си. От самото начало двамата се разбираха отлично край покритата със зелено сукно маса. Скоро започнаха да ги канят тук и там на бридж — извън клуба, после той я покани на вечеря, за да планират някои подобрения в системата си преди един турнир. Само за няколко седмици успяха да отидат в театър „Байър“, да обядват няколко пъти из кръчмите на Ийст Нюк, разхождаха се, брулени от североизточния вятър, по плажа Уест Сандс. Той я харесваше, но не беше влюбен в нея, и това направи следващата стъпка възможна.
От известно време вече съществуваше физиологичен лек за импотентността, която го измъчваше през по-голямата част от досегашния му живот като зрял мъж. Тони устоя на примамката на „Виагра“, защото не искаше да използва фармакологичен препарат за психологически проблем. Но ако имаше сериозно намерение да си създаде нов живот, нямаше смисъл да се придържа към ограниченията на миналото. Затова започна да взема таблетките.
Самият факт, че беше в състояние да легне с жена, без призракът на провала да го сподири и в леглото, беше за него ново усещане. Освободен от основната тревога, той се спаси и от плахата несръчност в началото на сексуалната игра, която се дължеше на страха от предстоящото фиаско. Започна да се чувства самоуверен, да не се смущава да поиска това, което му трябваше, защото знаеше, че може да предложи нещо в замяна. На нея очевидно й хареса, дотолкова, че прояви желание за още.
Той за първи път разбра гордостта на перчещия се мъжкар, който е задоволил женската.
И все пак, все пак… Въпреки физическата наслада, той не можеше да пропъди мисълта, че това е по-скоро козметична корекция, а не истинско лечение. Той дори не се бе опитал да лекува симптомите, а просто ги бе замаскирал. Единственото, което бе направил, бе да намери нова и по-добра маска, с която да прикрие непълноценността си като човек.
Всичко можеше да бъде различно, ако сексът с Френсиз имаше и емоционален заряд. Но любовта беше нещо, което се полагаше на другите. Любовта бе за хора, които са в състояние да предложат нещо в замяна — нещо повече от увредена психика и зависимост. Беше се приучил да не приема любовта дори като далечна възможност. Няма смисъл да копнееш по непостижимото. Езикът на любовта му бе непознат, и никакви копнежи и мечти не биха променили това положение. Затова той реши да погребе страховете си заедно с функционалната си импотентност и откри известен покой с Френсиз.
Дори бе започнал да приема този покой като нещо естествено. Такива моменти, в които стоеше отстрани и анализираше положението, ставаха все по-редки в съвместния им живот, който двамата бяха изградили внимателно. Каза си, че прилича на прохождащо дете, което прави неумело първите си стъпки. Първоначално му беше необходима огромна концентрация, понесе и задължителните удари и падания. Но постепенно тялото забравя, че една успешна крачка напред е неосъществено препъване, и за детето става възможно да ходи, без да приема всяка крачка като малко чудо.
Същото стана и в отношенията му с Френсиз. Тя задържа собствената си модерна къща близнак в покрайнините на Сейнт Андрюз. Нощуваха ту в нейния, ту в неговия дом, а през останалото време продължаваха да живеят сами. Този ритъм подхождаше на живота им и те се приспособиха към него почти без сривове. Когато се замислеше по този въпрос, Тони си казваше, че това спокойствие вероятно се дължи на отсъствието на някаква всепоглъщаща страст, която може и да те изгори болезнено.
Френсиз вдигна поглед от чушките, които режеше на спретнати кубчета с малките си ръце.
— Добре ли мина днес? — попита тя.
Той сви рамене, прекоси стаята и я прегърна приятелски.
— Не беше зле. А при теб?
Тя направи гримаса.
