Тони намали, спря в тясната уличка пред дома си и качи колата наполовина на тротоара. Прозорецът на дневната светеше. Преди време тази гледка би стегнала сърцето му в ледената прегръдка на страха. Но светът му се бе променил в много повече отношения, отколкото дори си бе представял. И сега той искаше всичко да остане такова, каквото си беше — ясно, подредено, лесно за контролиране.
Този живот далеч не беше идеален. Но беше повече от поносим — а за Тони „повече от поносим“ означаваше „по-добър, отколкото е бил някога“.
Шумът на двигателите го успокояваше — така бе открай време. Когато беше на вода, никога не му се случваше нищо лошо. Откакто се помнеше, корабите го пазеха. На борда имаше правила на живот — прости и ясни, правила, за които имаше ясни и логични основания. Но дори по времето, когато беше прекалено малък, за да разбира, направеше ли неволно нещо нередно, наказанието никога не го сполетяваше, преди да слязат на брега. Той съзнаваше, че то предстои, но винаги съумяваше да овладее страха, докато чуваше шума на двигателите, а смесеният мирис на немити мъжки тела, на готвено и дизелови изпарения изпълваше ноздрите му.
Болката го връхлиташе, само когато напускаха живота по водата и се връщаха във вмирисания апартамент край рибарското пристанище на Хамбург — там, където дядо му демонстрираше властта си над малкото момче, което бе поверено на неговите грижи. Наказанието започваше, докато той още залиташе, опитвайки се да привикне отново да ходи по сушата.
Дори сега, когато си припомняше, въздухът в дробовете му сякаш се втечняваше. Кожата се гърчеше върху плътта му. В продължение на години се бе опитвал да не мисли за тези неща, защото спомените го караха да се чувства крехък, почти чуплив, сякаш би рухнал всеки момент. Но постепенно разбра, че няма да може да им избяга. Можеше само да отложи връхлитането им. Затова сега се принуждаваше да си припомня, почти се наслаждаваше на ужасните физически изживявания, защото те доказваха, че е достатъчно силен да победи миналото си.
За дребни провинения той трябваше да седи свит в един ъгъл на кухнята, докато дядо му си пържеше салам, лук и картофи на печката. Миришеше много вкусно, по-вкусно от всичко, което сервираше корабният готвач. Той така и не разбра дали и вкусът на това ядене е по-добър — от него се искаше да седи в ъгъла, да чака и да гледа как дядо му се тъпче с пърженото, което димеше в чинията. Апетитната миризма се просмукваше навсякъде, а неговият стомах се свиваше от глад, устата му се пълнеше със слюнка.
Старият гълташе храната като ловно куче, прибрало се най-сетне в кучкарника, а очите му понякога се плъзваха, изпълнени с презрение, към момчето, свито в ъгъла. Когато свършеше, избърсваше чинията с къшей ръжен хляб. После вадеше моряшкия си нож и започваше да реже още едри късове от хляба. Вземаше от шкафа консерва кучешка храна и я обръщаше в една купа, като смесваше хляба и месото. После поставяше купата пред момчето.
— Ти си син на кучка. Не заслужаваш нищо повече, докато не се научиш да се държиш като човек. Имал съм кучета, които се учеха по-бързо от теб. Аз съм твоят господар и ти ще живееш така, както аз ти наредя.
Треперещо от страх, момчето бе принуждавано да застава на четири крака и да яде храната, без да я докосва с ръце. И на това се бе научил с цената на страдания. Всеки път, когато вдигнеше ръка от пода и я протегнеше към купата, дядото го риташе, в ребрата с подкованите си обувки. Този урок момчето усвои доста лесно.
Ако прегрешението му беше дребно, му се позволяваше да спи на походното легло в коридора, който свързваше спалнята на дядо му с мръсната баня, в която имаше само студена вода. Ако се окажеше, че не е достоен за такъв лукс, трябваше да спи на пода в кухнята, върху мръсното одеяло, което още пазеше миризмата на последното куче на дядо му — бултериер, който през последните дни от живота си бе страдал от неспособност да задържа урина. Свит на топка, той често бе прекалено уплашен, за да заспи — демоните на уплахата го поддържаха в състояние на тревожна напрегнатост.
Ако неволните му грехове се окажеха по-сериозни, той трябваше да прекара нощта прав — в един ъгъл на спалнята на дядо си, а тесният лъч на една 150-ватова крушка бе насочен право в лицето му. Светлината, която осветяваше цялата стая, явно не смущаваше дядо му, който цяла нощ хъркаше като шопар. Но ако момчето се отпуснеше изтощено на колене или се облегнеше на стената и заспеше, някакво шесто чувство неминуемо караше стария човек да се буди. След като това се случи няколко пъти, момчето се научи да не се оставя да заспи. Би понесъл всичко, за да не се повтори онази адска болка в слабините.
