— Ужасно е. Вбесявам се, защото разследването потъна напълно в разни бюрократични глупости. Очевидно сега онези от Хайделберг са се надули и настояват те да водят случая, защото тяхното убийство било първото. И това са същите шибани тъпанари, които се опитаха първоначално да го прехвърлят на нашия отдел, защото не знаеха как да се справят.
— Но нали всичко минава през Европол?
— Те препредават информацията, но междувременно се е събрала цяла планина, а като че ли няма кой да я прегледа, освен Тони. Много е вбесяващо. Но пък ми се струва, че профилът, който той направи, дава някои интересни насоки. Поне детективът, който води следствието в Кьолн, като че ли има ум в главата си. Веднага прие идеята някой експерт да прегледа хард диска на компютъра на жертвата, точно както постъпи и Марейке. Но докато се получат резултати, могат да минат дни и дори седмици. Марейке помоли немските екипи да проследят и твоята идея за евентуални критики в научни издания.
Карол поклати глава.
— Не е една от най-блестящите ми идеи. Дано не изгубят много време в такива проверки.
— А може да се окаже тъкмо уликата, от която се нуждаят — каза Петра. — Господи, колко се дразня от това, че не мога да участвам в разследването! — Тя стана. — Време е за душовете. А после трябва да се връщам на работа.
Карол простена.
— А пък аз трябва да правя обиколка на магазините на Радецки и да се правя на заинтригувана.
— Добре, че не съм на твое място — отбеляза Петра, докато излизаше от сауната. — Пази се, Карол.
„Разбира се — като че ли изобщо имам възможност да се пазя“, каза си сухо Карол. Ако имаше склонност да държи на собствената си сигурност, надали изобщо би приела тази задача. Играта предполагаше поемане на рискове — и оцеляване. А тя беше твърдо решена да оцелее.
В повечето случаи Дарко Красич харесваше работата си. Имаше слабост към чувството за власт и проявяваше пълно пренебрежение към страданията на околните. Съзнаваше собствената си ограниченост и нямаше амбиции да измести Тадеуш Радецки начело на империята му. Пък и за какво му беше? И без това печелеше повече пари, отколкото би могъл да изхарчи, а не беше толкова суетен, че да се има за по-хитър от шефа.
Но дори Красич понякога намираше някои свои задължения за неприятни — като сегашното например. Да се рови из дамско бельо не беше работа за мъж. Това можеше да достави удоволствие на някой перверзен тип, но Красич не беше такъв. Ако някога стигнеше дотам, че да може да свърши само ако си играе с фино бельо, сигурно би взел някой от пистолетите си и би си пуснал куршум в главата.
Тъй или иначе, и това трябваше да се свърши. Точно сега шефът мислеше с това, дето му е между краката, и се налагаше някой друг да поеме деловата част. Когато излезе от апартамента му, Красич се обади на Радо, негов втори братовчед, комуто бе възложено следенето на Каролайн Джексън.
— Къде е? — попита той.
— Тъкмо влезе в онзи лъскав дамски фитнес на Гизебрехтщрасе — каза Радо. — Носеше спортен сак.
Ако Каролайн Джексън можеше да си позволи карта за този клуб, явно не й липсваха пари, помисли Красич. А очевидно не се и притесняваше да харчи. Сигурно щеше да отсъства поне час.
— Обади ми се, когато излезе — нареди той.
После спря пред един цветарски магазин и купи букет цветя. От там нататък влизането в жилищния блок мина без всякакви проблеми. Просто звъня наред по звънците, докато най-сетне някой се обади на домофона, и тогава каза, че носи доставка до врата за един от апартаментите. В асансьора надраска нещо нечетливо на една картичка и я връчи заедно с цветята на някакъв озадачен холандски бизнесмен. Знаеше номера на апартамента на Каролайн Джексън, защото колата я беше взела оттук за снощната вечеря. Ключалката беше просто жалка — трябваха му не повече от пет минути, за да се справи с нея, и вече беше в апартамента.
Преди да започне претърсването, Красич предприе един бърз оглед. Спалня, баня, кухня, дневна. Никакви места, където може да се скрие нещо по-сериозно. Нямаше дори сейф.
Започна с дневната. На малкото писалище под прозореца имаше лаптоп. Той го включи и докато чакаше да се зареди, се огледа наоколо. На една лавица, до синьо пластмасово портативно радио, имаше няколко книги, джобни издания. Прелисти ги, но не откри нищо. На ниската масичка имаше купчина английски вестници, които също не разкриха нещо повече от това, че Каролайн обича да решава кръстословици, и че се справя добре с тази работа. На бележника до телефона беше записана единствено уговорката й с Таджо за излета с моторницата. Имаше куфарче с документи, но и в него не откри нищо особено — сведения от агенции за недвижими имоти за няколко парцела в Ипсуич, с бележки, надраскани по полетата, които коментираха доколко са изгодни; принтерно копие на каталог за дървени играчки — като адрес за поръчки беше даден номерът на пощенска кутия в Норич; един лист с нещо, което приличаше на изчисления; текущо извлечение от банкова сметка, от някаква банка в Бери Сейнт Едмъндс. Красич си записа номера на сметката и върна нещата по местата им.
