После се обърна отново към лаптопа. Отбеляза презрително, че тя дори не си беше направила труда да защити паролата си. Влезе в пощата й и изтръпна — в списъка имаше около двеста писма. Отвори произволно няколко, но не откри нищо от значение. Повечето бяха от приятели или от делови партньори, обикновено съдържаха предложения за срещи, или клюки за общи познати. Хубаво би било да разполага с няколко часа, за да провери всичките, но очевидно нямаше да успее.
Излезе от интернет и започна да се рови в компютъра. Имаше няколко папки с писма. Повечето се занимаваха с вземането на лизинг на една бивша база на американските военновъздушни сили в Източна Англия и заявката за промяната на предназначението на помещенията — за предприятие от сферата на леката промишленост и жилищни помещения за персонала. Имаше други писма, в които ставаше дума за покупка и продажба на имоти, но нито едно от тях не означаваше нещо за него. Отвори следващата папка, озаглавена „Проект ИА“. Сърцето му подскочи, когато видя файл „Радецки“. Отвори го трескаво и прочете:
„Тадеуш Радецки. 38-годишен, от полски произход, постоянно местожителство — Берлин. Доставял нелегални имигранти за работници на Колин Озбърн. Според Дж., Радецки има общи бизнес интереси с Чарли и Коня. Ключова фигура за Средна Германия, с голяма експортна квота. Доколкото се знае, започнал е с търговия с оръжие на Балканите. Притежава верига видеотеки. Говори се, че осигурява съвестно обещаните доставки, но не прощава измамите. Според КО дясната му ръка е «лудият и безжалостен сърбин» Дарко Красич, бияч и изпълнител, чието присъствие позволява на ТР да си пази ръцете чисти. ТР живее в луксозен апартамент в Шарлотенбург. Има голям черен мерцедес, вози го шофьор. Обича да пътува, най-често из Европа. Интереси: опера, лов, ресторанти, възможности за правене на пари, фотография. Има ложа в Берлинската опера, посещава я сам. Може би това е най-добрият шанс за първоначален контакт, без опасност от намеса от страна на сърбина?“
Беше си подготвила домашното, но не беше оставила много следи за източниците на информация. Не му беше приятно, че външен човек знае толкова много за тях. А сега искаше да се рови още по-надълбоко в бизнеса им. Това изобщо не му харесваше — не и когато ставаше дума за толкова ловка жена.
Затвори файла „Радецки“ и се опита да отвори счетоводната програма. Този път обаче се изправи срещу стена — необходима му беше друга парола. Не я обвиняваше — и той би направил същото на нейно място. Това доказваше, че тя съзнава кое е наистина опасно и кое — не.
Красич погледна часовника си. Беше тук от трийсет и пет минути. По-добре да затвори лаптопа. Очевидно нямаше да научи нищо повече, а нямаше да е добре, ако Каролайн Джексън си дойдеше и откриеше, че е още топъл от последното ползване.
Насочи вниманието си към спалнята. В гардероба висяха дрехи — делови костюм на „Армани“, две вечерни рокли на някакви дизайнери, чиито имена му бяха непознати, два чифта джинси „Армани“, панталони „Пол Костело“, пет-шест блузи, все дизайнерски изработки. Долу имаше три чифта обувки — на „Бали“, „Флай“ и „Маноло Бланик“. Изглеждаха доста нови — етикетите на производителя все още се четяха. „Още една Имелда Маркос“, помисли си той разсеяно.
Най-сетне стигна до чекмеджетата. Бельото й не беше нищо особено. Очевидно предпочиташе да харчи пари за това, което се виждаше, а за тези части от облеклото, които не се забелязваха, се придържаше към масовата конфекция. Това беше един интересен поглед върху начина й на разсъждение, но не му помогна в опитите да открие що за човек е тя всъщност и дали е това, за което се представя. Раздразнен от безполезността на търсенето, той блъсна обратно чекмеджето и тръгна към банята. Тъкмо беше отворил шкафчето над умивалника, когато мобилният му телефон иззвъня.
— Ало?
— Аз съм, Радо. Тъкмо излиза — като че ли ще се прибира обратно в апартамента.
— Благодаря, ще ти се обадя след малко — Красич пъхна телефона в джоба си и затвори шкафчето. Време беше да си тръгва.
