Стоеше, но нямаше как да се придвижи напред. Не можеше да скача със завързани крака — това беше също толкова невъзможно, колкото и да докосне тавана с вързаните си ръце. Нямаше друг изход, трябваше да се търкаля. Почти плачейки от отчаяние, тя се отпусна на пода. С търкаляне и гърчене се добра до дневната, като се блъскаше болезнено в рамките на вратите. Разстоянието до бюрото, където беше телефонът, й се стори невъзможно за преодоляване, но трябваше да опита да се добере до него. Крепеше я единствено съзнанието, че животът на Тони може би зависеше от малкото сили, които й бяха останали. Не можеше да си позволи точно сега да мисли за това, което й се беше случило; имаше много по-важни неща.
Замаяна от тревога, тя успя да се претърколи през стаята и се блъсна в бюрото. Изви се така, че захапа със зъби телефонния кабел, отдръпна рязко главата си назад и слушалката падна на няколко стъпки от нея. През подутите си от плач и удари клепачи тя се взря с усилие в бутоните. Бе запомнила наизуст номера на Петра — имаше чувството, че това е станало в някакъв отминал живот и се молеше да може да си го припомни сега.
Цифра по цифра Карол натискаше бутоните с брадичка. Надяваше се да действа достатъчно бързо, защото електронната наборна система щеше да прекъсне набирането при такива големи интервали между цифрите. Най-сетне успя и измести малко главата си, така че я притисна към слушалката. Чу благословения сигнал на свободна линия. Прозвъняванията прекъснаха, чу се електронен сигнал и се включи секретар. Гласът на Петра каза весело нещо на немски, после отново изписука електронният сигнал.
Карол се опита да проговори, но само изграчи. Изкашля се болезнено и опита пак.
— Петра, аз съм, Карол. Имам нужда от теб — веднага. Ела в апартамента. Моля.
Не можа да говори повече. С последните капки енергия, които й бяха останали, прекъсна разговора, като се претърколи върху слушалката.
Успяла да свърши това, което беше необходимо, Карол най-сетне си позволи да изпадне в безсъзнание.
Тони си мислеше, че никога през живота си не е мръзнал така. Достатъчно зле се беше чувствал в багажника на колата, но той поне беше облицован с мокет. Нямаше никаква представа къде се намира сега, но лежеше на каменен или циментов под. Преди известно време беше започнал да трепери неудържимо, но сега вече тялото му не можеше да издържи и на това усилие. Мускулите му бяха болезнено сгърчени и при всяко вдишване счупените му ребра се опираха болезнено едно в друго. Така ли се бяха чувствали децата в замъка Хохенщайн? Изоставени, самотни, премръзнали, изтерзани от болка, в очакване на смъртта?
Въпреки всичко, физическото страдание беше изместено от постоянния психически тормоз. Той не можеше да разбере как бе станало така, че Радецки го откри в Кобленц, и как го беше разпознал. Беше си помислил, че е много умен, като му поднесе първата измислица, която му мина през ум. А единственото, което постигна, беше да изложи Карол на още по-голяма опасност.
Най-лошата страна на таланта му да проследява начина, по който разсъждаваха другите, беше това, че отдавна не хранеше илюзии относно страданията, които едно човешко същество бе в състояние да причини на друго. Някой не толкова проницателен човек може би нямаше да долови подтекста в поведението на Радецки — той беше решил безусловно да спи с Карол. Тони беше убеден, че това никога няма да се случи по взаимно съгласие; затова знаеше, че Карол ще бъде изнасилена именно поради жалките му опити да я спаси.
Беше се наслушал на твърдения, че изнасилването не е най-лошото, което може да се случи на една жена, но така и не успя да ги намери за убедителни. При жена като Карол, чието усещане за идентичност се основаваше предимно на убеждението, че е силна и практически неуязвима, изнасилването можеше да доведе до хаос в психиката. Можеше дори да доведе до дезинтеграция на личността. Щяха да й останат само отломки от живота, който бе считала за личен и неприкосновен. Преживяното щеше да подкопае всичко, което бе мислила, че знае за себе си.
А той не само бе допуснал това да й се случи — беше станал причина за нещастието й. Ако беше мълчал, положението нямаше да бъде толкова лошо, колкото бе сега. Дори ако беше признал цялата истина, шансовете й да оцелее щяха да са може би по-големи.
„Хайде, стига!“, упрекна го вътрешният му глас. „Стига си чоплил все едно и също. Придаваш си важност, като се отдаваш на чувството си за вина. В мига, в който Радецки реши, че Карол е участница в тайна полицейска операция, на която е станала жертва неговата приятелка, участта й беше решена. Спри да се самосъжаляваш и започни да мислиш.“
