Нещата се бяха променили от времето, когато бе за последен път на фронтовата линия. Спокойно, без много шум, вътрешно министерство беше замразило програмата за ползване на професионални психолози като консултанти при разследване на серийни убийства. Шумът, който предишната им политика вдигна в медиите, им бе причинил прекалено много напрегнати моменти, за да искат да продължават по същия начин. Не всички психолози разполагаха с таланта на Тони; малцина умееха да си държат езика зад зъбите като него. Въпреки че все още имаше шепа експерти на разположение, към които се обръщаха в определени случаи, полицията се бе заела да разработва собствените си ресурси в Националния факултет по криминални разследвания в Брамсхил, без да дава гласност на инициативата. Сега вече съществуваше новата порода криминален аналитик — полицейски служители, получили внушителна специална подготовка в областта на психологията, както и в областта на компютърния анализ. Също като ФБР и Канадската полиция, във външно министерство бяха решили, че е по-добре да разчитат на специално подготвени свои служители, вместо да прибягват до невинаги подходящите умения на клинични психолози и учени, които в крайна сметка нямаха опит в залавянето на престъпници. Така че в известен смисъл за Тони вече нямаше поле, в което да върши това, което по своя преценка умееше най-добре. А и след последните паметни събития никой политик не би приел той да участва в обучението на кадрите или в по-нататъшното развитие на новата стратегия.
Но може би имаше още нещо, което той би могъл да предложи. Може би съществуваше все още някаква ниша, в която от време на време да демонстрира аналитичните си способности при преследването на престъпници с тежки психически увреждания, способни да извършат престъпления, които озадачаваха сериозно полицията.
Освен това сега, когато Карол почти сигурно щеше да заеме новия си пост в Европол, той щеше да избегне душевните сътресения, които съпровождаха последните му два сблъсъка със серийни убийци.
Единственият въпрос беше към кого да се обърне, за да направи плах опит да се върне към тази дейност. Обжалването на присъдата на Ванс щеше да припомни на хората и за съществуванието на Тони. Може би това бе най-подходящият момент да поразбуди още повече спомените им, да ги убеди, че може да им предложи нещо, което друг не би им осигурил. Той не само умееше да предвиди начина, по който разсъждаваха серийните престъпници; той беше един от малкото хора на тази земя, които действително бяха помогнали някои от тях да бъдат прибрани на такова място, където вече не можеха да причиняват зло.
Можеше поне да опита.
Този понеделник, в Берлин, Петра Бекер също мислеше за серийни убийци. Казваше си, че ако тъкмо тя успее да докаже съществуването на сериен убиец, който действа в няколко европейски страни, това би било от огромна полза за кариерата й.
За целта трябваше първо да открие случая, за който си беше спомнила. Петра седеше и се мръщеше пред компютъра си. Мрачното й изражение подчертано контрастираше с жизнерадостната, артистично разчорлена прическа на късата й коса. Широкото й чело беше пресечено от няколко успоредни бръчки, веждите надвисваха над очите й така, че те изглеждаха тъмносини. Знаеше, че съвсем наскоро беше попаднала на този случай в бюлетина, но тогава го бе подминала, защото не представляваше интерес за нея. Петра ръководеше екип на криминалната полиция, чиято основна задача беше да набира информация за организираната престъпност, да изгражда основа за евентуално по-нататъшно повдигане на обвинение, и да прехвърля резултата на правораздавателните органи. Сега, след Шенгенското споразумение, когато вдигането на границите позволяваше свободно преминаване не само на съблюдаващите закона, но и на престъпниците, това често налагаше контакт с колеги от други държави, най-често с посредничеството на Европол. През изминалите три години Петра беше работила по най-разнообразни случаи — като започнем с измами в маркировката на стоки и свършим с трафик на наркотици, злоупотреби с кредитни карти и трафик на хора. По принцип рядко се занимаваше с убийства, освен с някое, което според следователите имаше връзка с организираната престъпност. Това беше, мислеше си тя цинично, начин на прехвърляне другиму работата по всеки труден случай, който най-вероятно се свеждаше до убийството на един боклук от друг. Повечето служители на полицията не отделяха кой знае колко време на такива случаи, стига да можеха да представят някой виновник.
Следователно случаят, който търсеше, е бил представен като възможно дело на гангстерска групировка. Но след като е бил отхвърлен като неотговарящ на показателите, нямаше да е в нито един от файловете в компютъра. Можеше дори да е изцяло заличен от системата, за да не обременява излишно паметта.
