— Не го убивайте! — извика Гутред и синът на Ивар ме удари в слепоочието с плоското на меча. Паднах и докато се изправя, Уитнер вече бе отведен встрани, а неколцина души ме бяха наобиколили с насочени оръжия. Кралят не бе помръднал от мястото си, затова пък иззад него, с усмивка върху уродливото лице, надничаше Джанбърт. Едва тогава разбрах.
— Това копеле ли уреди всичко? — попитах Гутред.
— Брат Джанбърт и брат Айда живеят под покрива на чичо ти — призна той.
Какъв глупак бях само. Още от идването си в Кеър Лигалид двамата монаси бяха уреждали моята съдба под носа ми, без аз дори да усетя.
Отупах прахта от кожената си туника.
— Ще ми направиш ли една услуга, господарю?
— Стига да мога.
— Предай меча и коня ми на Хилд. Дай й всичките ми вещи и й заръчай да ги пази.
— Ти няма да се върнеш повече, Утред — рече меко той.
— Въпреки това ми обещай.
— Добре, ще го направя. Но първо ми дай меча.
Откачих Змийския дъх от колана си. Мина ми мисълта да го извадя и да окървавя добре наточеното му острие, но само щях да умра, преди да успея да мигна. Затова целунах дръжката му и го протегнах към Гутред. После свалих от ръцете си гривните, тези отличителни знаци на воина.
— Ще дадеш и тях на Хилд, нали?
— Да — пое ги той и кимна към четиримата търговци на роби, които ме чакаха. — Ърл Улф намери тези мъже. Те нямат представа кой си. Знаят само, че трябва да те отведат.
Анонимността беше един вид подарък. Ако търговците на роби знаеха как копнее да ме докопа Елфрик или колко би платил Кяртан Жестокия за очите ми, надали щях да преживея и седмица.
— Сега върви — изкомандва Гутред.
— Можеше просто да ме прокудиш — отбелязах с укор.
— Чичо ти си имаше цена. Искаше те мъртъв, но склони и на това.
Устремих взор зад него, където черните облаци на запад се кълбяха като планини. Вече бяха много по-близо, а във въздуха се усещаше студен полъх.
— И ти трябва да вървиш, господарю. Защото идва буря.
Той не каза нищо и аз поех към брега. Съдбата е неумолима. В корените на дървото на живота трите предачки бяха решили, че не ми се полага повече от златната нишка, правеща живота ми щастлив. Помня как чакълът скърцаше под ботушите ми, а белите чайки летяха свободни над мен.
Оказа се, че греша за четиримата мъже. Те все пак бяха въоръжени, но не с копия или мечове, а с къси, тежки палки. Наблюдаваха внимателно приближаването ми и аз знаех какво ще последва, затова не опитах да се съпротивлявам. Щом се озовах до тях, един пристъпи напред и ме ръгна в корема, за да ми изкара въздуха. Друг ме халоса по слепоочието и аз паднах на земята. Получих още един удар и след него вече не помня нищо. От нортумбрийския благородник, мечоносеца, мъжа, убил Уба Лотброксон край морето и съборил Свейн Белия кон от седлото се бях превърнал в най-обикновен роб.
Собственикът на кораба и мой господар се наричаше Свери Равнсон — един от четиримата, оказали ми такъв топъл прием. Той бе една глава по-нисък от мен, десет години по-стар и два пъти по-широк. Имаше лице, плоско като лопата на гребло, сплескан, безформен нос, черна брада, прошарена с бели косми, три зъба и никакъв врат. Говореше рядко и бе един от най-силните мъже, които съм срещал.
Корабът му носеше името „Търговец“, ясно намеквайки за предназначението си. Беше здраво построен, със солиден такелаж и пейки за шестнайсет гребци, макар че в момента разполагаше само с единайсет, поради което Свери бе щастлив да попълни бройката с мен. Всички гребци бяха роби. Петимата членове на екипажа никога не докосваха весло — тяхната задача беше да сменят Свери на руля, да се грижат ние да работим усърдно и да не бягаме, както и да изхвърлят труповете през борда, ако някой от нас умреше. Двама бяха норвежци, подобно на Свери, двама — датчани, а петият бе фризиец, наречен Хака. Първо свалиха хубавите ми дрехи, оставяйки само ризата, и ми хвърлиха чифт въшливи, съдрани панталони. Хака занити робските окови около глезените ми, после съдра ризата на лявото ми рамо и издълба с късо ножче в плътта ми голяма буква „С“. Кръвта рукна надолу към лакътя, смесвайки се с първите капки дъжд.
— Трябваше да те жигосам — поясни Хака, — но на борда не се пали огън.
После загреба черна мръсотия от дъното на кораба и я втри в прясната рана. Тя се възпали и дълго след това гноеше и ми причиняваше треска, но щом зарасна, инициалът на Свери остана татуиран в кожата ми. Нося го и до ден-днешен.
Впрочем малко остана всички да загинем още преди белегът да е зараснал. През онази първа нощ вятърът внезапно се усили и се съчета с отлива, подгонвайки разпенени ручеи надолу по устието на реката. „Търговец“ започна да се мята, шибан от летящия хоризонтално дъжд. Целият корпус се тресеше от течението, мъчещо да ни издърпа навътре в морето. Въжето на котвата, която представляваше просто голям плосък камък с дупка в средата, се изпъваше и я влачеше по дъното.
— Гребете! — изрева Свери и пресече въжето. — Гребете, ако ви е мил животът, копелета!
— Гребете! — поде и Хака, като ни зашиба с камшика.
