Отначало помислих, че иска да вкара кораба в речното корито, където щяхме да заседнем, но да бъдем в сравнителна безопасност, а после можехме да излезем с прилива. Но Свери имаше пълен трюм със стока и се боеше, че ако навлезем навътре в сушата, тя ще бъде разграбена от полудивите обитатели на копторите около Гирум. Затова пое курс към морето. Предпочиташе риска да загине сред вълните пред този да бъде заклан на сушата. Така попаднахме в сивия, непрогледен хаос на стихията. Планът му бе да свие на север и да намери убежище зад първия нос — не чак толкова лоша идея, но сметката му излезе крива заради силата на бурята. Опъвахме жили до скъсване, а камшикът играеше по гърбовете ни, но не успявахме да свърнем обратно към брега. Като за капак час по час трябваше да пускаме веслата, за да изгребваме нахлуващата през бордовете вода. Това продължи през цялата нощ и аз добре помня смазващата костите умора и страха от грамадните, невидими талази, които ревяха под нас и ни подхвърляха като орехова черупка. На моменти се обръщахме странично и тогава ми се струваше, че неминуемо ще се обърнем. Сграбчвах конвулсивно пейката, веслата чаткаха по обшивката на корпуса, а аз тънех до кръста в бяла пяна. Но като по чудо „Търговец“ всеки път изплуваше и ние наново се залавяхме да изчерпваме вода. Как успя да не потъне — не ми е ясно и до днес.
Утрото ни завари прогизнали като мишки във все още гневното, но вече не така убийствено море. Земя не се виждаше никъде. Глезените ми бяха целите разкървавени от впилите се окови, но аз продължавах да изхвърлям ведро подир ведро. Никой друг не помръдваше. Останалите роби, чиито имена още не бях успял да науча, лежаха по пейките като пребити кучета, а екипажът се бе скупчил под навеса, където Свери държеше здраво рулевото весло. Докато работех, усещах как тъмните му очи ме наблюдават. Бях изранен и капнал от изтощение, но не исках да показвам слабост. Ръцете ме боляха, очите ми лютяха от солта, а стомахът ми се свиваше конвулсивно. В краката ми се плискаха следи от повръщано, но не бяха от мен.
Накрая ме спря самият Свери, като дойде и ме шибна с камшик през раменете. След минута двама от хората му ни донесоха стар хляб, разквасен в морска вода, и мях вкиснато пиво. Никой не продумваше. Вятърът свиреше злостно в кожените ремъци, привързани за късата мачта, вълните блъскаха кила, а дъждът продължаваше неспирно да вали. Стиснах амулета на шията си. Бяха ми го оставили, защото бе изрязан от обикновена кост и нямаше никаква стойност. Молех се на всички богове, които знаех. На Ньорд да ме опази жив в бушуващото море, а на останалите — за отмъщение. Мислех си, че Свери и хората му все някога трябва да заспят, а щом това стане, ще ги убия. Но аз заспах преди тях и докато бурята постепенно губеше яростта си, всички тънехме в дълбок сън. Накрая ние, робите, бяхме разбудени с ритници, за да вдигнем платното, и корабът се понесе на изток под сиви небеса.
Четирима от гребците бяха саксонци, трима норвежци, трима датчани, а последният — ирландец. Той седеше на пейката срещу мен и отначало не разбрах народността му, защото рядко обелваше дума. Беше мургав, жилест, чернокос и макар да бе само с година по-възрастен от мен, носеше белези като воин ветеран. Забелязах, че екипажът го държи под око, сякаш се бои да не създаде неприятности. По-късно през деня вятърът се обърна откъм юг и пак ни бе наредено да гребем. Ирландецът теглеше веслото с навъсено изражение и аз го попитах как се казва. Хака ме чу и веднага дотърча, удряйки ме по лицето с дръжката на камшика си. От носа ми рукна кръв. Той се засмя, но бързо смръщи вежди, защото не показах признаци на болка.
— Ще си държиш езика зад зъбите, ясно? — викна, като ме удари пак. — Ти си едно нищо! Повтори, какво си? — Аз премълчах и той ме удари отново, по-силно. — Какво си?
— Нищо — изръмжах.
— Ха, проговори! Нали ти наредих да мълчиш — изкрещя той, доволен, задето ме е подвел да наруша правилата, и като ме удари за последно по темето, се отдалечи. До вечерта гребахме в мълчание, а щом се мръкна, ни оставиха да спим, но преди това съединиха оковите ни с верига. Винаги правеха това, а докато един се навеждаше, за да ги свързва, друг пазеше отстрани с лък и поставена върху тетивата стрела.
