Повярвай ми полностью

Той се усмихва отново, покрай ъгълчетата на очите му се появяват бръчици.

Той вече се отдалечава. Казва през рамо:

И тогава, почти сякаш говори на себе си, произнася нещо на френски език.

Нищо. По дяволите! Оставам да зяпам след него, все така стиснала стихосбирката в ръка. И осъзнавам, че за първи път, откакто започнах да работя за Хенри, току-що ме отсвириха.

— Имам добра новина, поне така предполагам — казвам безизразно. — Поздравления, госпожо Фоглър. Съпругът ви е верен.

Поне за вас е добра новина. Аз все още си ближа раните.

Отново се намираме в хотелския апартамент на Стела Фоглър. Странно, но когато чува това, тревогата ѝ сякаш нараства.

— Верен! — надава вой тя и започва да кърши ръце. — Трябваше да се досетя, че няма да проработи. О, господи! Господи!

— Какво имате предвид? — питам озадачено.

Думите започват да се изливат от устата ѝ.

— Мислех, че ще успеем да изкопчим нещо срещу него. Нещо, което да му попречи да ме нападне пръв — казва обезумяло тя.

Моля? Озадачено поглеждам Хенри, но той не се обръща към мен.

— Досетил се е, че е номер — казва Стела на Хенри. — Тя не беше подходяща. Трябваше да е някое момиче с тъмна кожа. Те са онези…

Тя замълчава.

— Черна Венера — казвам бавно аз. — Той говори за това.

— Той никога не говори за това — казва остро тя.

После отново се обръща към Хенри:

— Знаех си, че това е грешка.

Започва да ми писва. И не само защото тя се държи така, сякаш вината за всичко това е моя. Но защото едва сега започвам да си давам сметка, че цялата тази постановка със свалката е била точно обратното на онова, което си мислех, че е.

— Вижте, повечето невротични кучки, за които върша подобни неща, щяха да се зарадват — казвам ядосано. — Вашият съпруг не започна да ме сваля. И можете да ми вярвате, че това се случва за първи път. Ако сте ме използвали, за да го изнудвате, трябваше да ми кажете.

Изправям се.

— Бих искала да получа парите си, моля. Четиристотин долара.

Стела измъква изпод леглото малък сак и разкопчава ципа. Изважда тлъста пачка, навита на руло, и отделя четири банкноти. Ръцете ѝ треперят.

— Не искам да звуча неблагодарно. Сигурна съм, че си дала всичко от себе си. И нямах намерение да го изнудвам, не точно. Просто исках някак… да се застраховам.

Вземам парите.

— Благодаря — казвам студено.

— Ще те изпратя, Клер — промърморва Хенри.

Вратата на апартамента едва се е затворила след нас, когато той слага ръка на рамото ми и ме завърта към себе си.

— Какво беше всичко това, Клер? Невротични кучки?!

— Тя е невротичка.

— И е клиент — настоява той.

— Хенри… Не мислиш ли, че всичко това е сбъркано? Тя искаше той да започне да ме сваля. Какво стана с невинните няма от какво да се страхуват?

Той вдига рамене.

— Имаш нужда от работа, нали така?

— Ти си знаел — осъзнавам аз. — Знаел си каква е целта ѝ. Исусе! Да правим подобни неща с някакви отрепки, които така или иначе изневеряват на жените си, е едно. Но когато съпругата… — Аз поклащам невярващо глава. — Без мен.

Докато се отдалечавам с бързи крачки, той извиква:

— Недей да драматизираш толкова, Клер! Ти обичаш това. Знаеш, че е така. Просто не ти хареса, че точно този не си падна по теб. Обади ми се утре, като ти мине.

Докато си тръгвам от хотела, си спомням нещо. Изваждам от дамската си чанта книгата Les Fleurs du mal, която Патрик ми даде, и тръгвам обратно натам, откъдето дойдох.

Отново почуквам на вратата на апартамента на Стела.

Няма отговор.

Нищо. Вдигам рамене и се обръщам.