Повярвай ми полностью

— Не. Не бях аз.

Следва напрегнато мълчание.

— Детектив, да поговорим отвън? — казва Дърбан.

Излизат. През вратата дочувам шепота от гласовете им. После Дърбан се връща сам.

— Ще ми трябват данните на поне трима души, които могат да потвърдят, че в девет и половина си била в бара — казва той. — След това можеш да си тръгваш.

Аз го гледам втренчено, а главата ми е замаяна от облекчение.

— Значи не мислите, че съм я убила аз?

— Ще проверим истинността на всичко, което ни разказа. Ако си казала истината, би трябвало съвсем бързо да те елиминираме от разследването. Но не напускай града, без да ни съобщиш. И силно те съветвам да не приемаш повече работа от тази кантора. Това е разследване за убийство, госпожице Райт, а не проверка на имиграционните власти, но ако узнаем, че отново си нарушила условията на визата си, няма да се поколебая да предам тази информация на съответните органи.

С тези думи той започва да събира документите, като ги разпределя на купчинки. Всичко това е било представление, осъзнавам: класическият разпит тип добро ченге — лошо ченге, чиято цел е да ме сплашат възможно най-ефективно.

И успяват. Все още треперя. Ако бях направила нещо лошо, щях да си призная пред тези двамата, без да ми мигне окото. Смесицата от увереност, дружелюбност и агресия за секунди ме накара да изпадна в паника и безпомощност.

Но дори сега, обзета от облекчение, се улавям да мисля: Какво от това бих могла да използвам?

Когато се прибирам вкъщи, Джес превърта каналите на телевизора, увила косата си на тюрбан с една хавлиена кърпа, като същевременно проверява профила си във Фейсбук и си лакира ноктите на краката в бледосиньо.

— Добър ли беше денят? — пита тя, без да вдига поглед.

— Не точно.

Разказвам ѝ всичко за полицията и за убитата клиентка. Не след дълго тя ме гледа втренчено с отворена уста.

— Чувствам се ужасно — казвам накрая. — С изключение на персонала на хотела, Хенри и аз сме последните, видели Стела Фоглър жива.

— Полицаите казаха ли как е умряла?

Поклащам глава.

— Бяха доста уклончиви. Но от начина, по който ме разпитваха, звучеше като да е бил някакъв обир. Вероятно ще се наложи да свидетелствам и в съда.

Само за миг, неволно, сцената започва да се разиграва в ума ми.

КЛЕР РАЙТ застава на свидетелската скамейка с излъчването на Вера Майлс в „Набеден за виновен“ — хладнокръвна, сдържана, но видимо нервна.

— Фоглър ли каза? — прекъсва ме Джес.

— Да. Защо?

— Дават нещо по новините. — Тя хваща дистанционното и посочва с него към телевизора. — Ето.

На екрана е Патрик Фоглър, стои пред някаква жилищна сграда и говори пред цяла батарея микрофони; красивите му черти са белязани от умората. В лицето му се отразяват светкавици.

— Това е той — казвам. — Усили го.

Докато звукът се усилва, го чувам да казва: „… благодарен за всяко съдействие, каквото и да е съдействие, което можете да окажете на полицията на Ню Йорк“. Той спира и канонадата от фотографски светкавици се увеличава двойно. Някой отзад се провиква: „Какви бяха отношенията със съпругата ви?“.

— Засада на пресата — казва многозначително Джес. — Знаеш какво означава това, нали?

— Че разговаря с пресата?

— Не, глупачко. Че според полицията го е извършил той.

Когато вижда, че не разбирам нищо, въздъхва.

— Когато от полицията знаят кой е виновен, но някой адвокат им пречи да задават наистина неудобни въпроси, подшушват какво става на вестниците, за да може журналистите да зададат въпросите вместо тях. Следващия път, когато го видиш, ще е закопчан с белезници.

Припомням си срещата със Стела и онези странни неща, които каза.

Тогава реших, че съпругът ѝ е някой перверзник. Това беше преди да се срещна с него, разбира се — никой не би могъл да изглежда по-малко перверзно от Патрик Фоглър. Но дали не бе имала предвид нещо коренно различно?

Дали не се е страхувала от него? И дали детектив Дърбан не беше разчел така случката, която му разказах?

Отново поглеждам към телевизора, към Патрик Фоглър — толкова спокоен, толкова интелигентен, толкова чаровен — и си мисля колко невъзможно би било това.

— Не е той — казвам, като поклащам глава. — Не го вярвам. Той беше единственият, който не започна да ме сваля, нали помниш. Един истински мил, привлекателен и верен мъж.