Повярвай ми полностью

Опитвам се да се измъкна, но вече е твърде късно. Един актьор — Раул нещо си. Приятел на приятел на Джес.

— Скъпа. Не е ли ужасно? — Той ми подава бузата си, за да го целуна.

— На мен ми харесва — казвам колебливо.

В този момент Патрик се връща с две пластмасови чаши с вино. Оставя ги и поглежда въпросително Раул и неговите приятели в очакване да го представя.

— Наистина ли? Вероятно, когато не е работил от известно време, човек започва да се затруднява с преценката си — казва подигравателно Раул.

— Това е Раул — казвам неохотно на Патрик. — Наскоро игра пееща мишка в един мюзикъл.

— Всъщност беше пееща катеричка — казва Раул и присвива очи срещу мен. — Сериозно, Клер, какъв е този невероятен акцент? Да не си решила да се правиш на южнячка с надеждата да си намериш работа?

— Чух, че второто действие е по-добро — казвам, за да го разсея.

Но, вече започнал, Раул няма да се предаде.

— Като стана дума за акценти, днес видях онова апетитно парче от „Харли“. Доколкото разбирам, трябва да те поздравя…? Боже, как само си прекарахме снощи с Клер. Ако се бяхме чукали малко по-бясно, щях да се окажа обрязан.

Докарва австралийския акцент на Брайън до последното ударение. Приятелчетата му се засмиват мазно. Патрик също се подсмихва.

После прави крачка напред и хваща Раул за раменете, сякаш иска да го поздрави за остроумната шега. И тогава, внезапно, стоварва главата си върху носа му. Раул се сгърчва като марионетка и пада на земята. Зад нас една жена ахва от изумление.

Раул, вече на колене, целува лекичко килима с чело. От носа му се стичат кръв и слуз.

— Искаш ли да гледаме и второто действие? — спокойно се обръща към мен Патрик. — Или предпочиташ да тръгваме?

— Неприятно момче — отбелязва той, когато излизаме навън.

Ръми лек летен дъжд, но Патрик сякаш не го забелязва.

— Актьорите могат да са толкова злобни — съгласявам се несигурно.

Тръгваме пеш на запад.

— Между другото, какво имаше предвид той? — пита Патрик, докато търси с поглед някое такси сред колите по улицата.

— Кое по-точно?

— Онова, което каза за работата ти.

— О! — вдигам рамене. — Бях си втълпила глупавата идея, че може да се опитам да стана актриса. Раул и неговите приятели бързо ми помогнаха да осъзная колко безсмислена е тази амбиция.

— Аз мисля, че е чудесна идея. Имаш нужда от нещо, което да ти даде посока в живота. А и ще ти се удава. Трябва да разгледаш програмата на катедрата по театър в Колумбийския университет. Предлагат частни уроци.

Появява се едно такси и Патрик му махва да спре.

— Източен Харлем — казва той на шофьора, като ми задържа вратата отворена, за да се кача.

— Не мога да си позволя частни уроци — казвам, когато сядаме и шофьорът отново се включва в движението.

— Ще ти дам пари назаем.

— Патрик, това е смехотворно.

— Кое е смехотворно? Аз мога да си го позволя. А след това ще напиша пиесата си и ти ще можеш да играеш главната роля.

— Ти не знаеш нищо за мен — казвам. Вече започвам да се ядосвам. — Не знаеш нищо за нас. Може просто да избягам с парите ти, може да съм някоя мошеничка. Стават такива неща.

— Ти, мошеничка?

Патрик звучи развеселен.

— Мисля, че знам всичко необходимо за теб, Клер. Доверие, помниш ли?

— Ще видя как стоят нещата с курсовете — промърморвам аз. — Но не мога да взема пари от теб.

Пътуваме към горната част на града в мълчание.

— Онова, което той каза за австралиеца… — започвам аз.

— Не ми дължиш обяснение, Клер. Докато не решиш, че искаш да си с мен, с кого спиш си е лично твоя работа.

— Патрик, аз искам да ти обясня.

И искам, наистина искам. Изпитвам почти неустоимо желание да му разкажа всичко.

Защото несъмнено, когато разбере, че всичко това е просто един параван, той ще се почувства предаден. И след това ще ме намрази. А за мен е важно Патрик да не ме мрази.

Отварям уста да кажа нещо, което да предотврати това. Някакъв намек или предупреждение, или обещание…

Но тогава се сещам за Франк и Катрин, които ни следват в един привидно обикновен микробус. И слушат. И разчитат на мен.

Неохотно се завръщам към сценария.

— Мисля, че ти споменах за загубата на онзи човек, с когото бях близка.

— Да. Твоят преподавател. Феърбанк.

— Така и не ти казах как умря.

Той кимва.

— Чаках, докато се почувстваш готова да говориш за това.

— Освен че ми беше преподавател, той беше женен.

Вперила съм поглед през прозореца на таксито към неясните очертания на мокрите улици покрай нас.

— Когато всички разбраха за връзката ни, него го уволниха. Съпругата му го напусна и разбира се, не можеше и дума да става да успее отново да си намери работа като преподавател. Той в крайна сметка… — Поемам си дълбоко дъх. — Трябваше да е самоубийствен пакт. Но аз нямах достатъчно смелост да направя онова, което се искаше от мен. И оттогава все не ми стига смелост да го направя.

Сълзите вече се стичат на струйки по бузите ми. Не са напълно фалшиви сълзи. Има и сълзи на срам от всички тези лъжи. От цялата тази безвкусно скалъпена история.