Повярвай ми полностью

— Какво искаш да правим сега? — казвам на Патрик. Налага се да надвикам музиката.

— Да намерим място, където сервират алкохол — казва той. — За предпочитане хубаво бургундско. И за предпочитане да е някъде, където ще можем да се чуваме, докато си говорим.

— И така, какво мислиш? Честно?

— Честно? — Патрик ме изучава над ръба на чашата си. — Предполагам, че да се озова на подобно място беше леко изненадващо за мен. След това бях заинтригуван. И накрая трябваше да се сдържам да не се разсмея.

— Да се разсмееш? — повтарям объркано.

Той вдига рамене и се усмихва.

— Всичко това е толкова сериозно, нали? И в същото време — абсурдно. Всички тези смешни правила за позволение и кодови думи. Всъщност е точно толкова опасно, колкото да се повозиш на въртележка в „Дисниленд“.

— О!

— Но наистина оценявам искреността, с която сподели копнежите си с мен, Клер — добавя той. — Дори игрите на подчинение и контрол да не са ми по вкуса, мога да оценя защо се харесват на други.

— Как така не са ти по вкуса? — казвам аз. — Ти написа онези фантазии…

Той поклаща глава.

— Аз съм преводач на чуждите думи — аз преписвам. Мога да се превъплътя в стила на Бодлер или Пруст, или дори на някое порно романче. За мен няма разлика. Всъщност половината от удоволствието е да вляза в нов образ — да се промъкна в ума на друг човек. Което не означава, че това е истинската ми същност.

— Значи не се… — намръщвам се аз. — Значи не се възбуждаш от садо-мазо?

— Само доколкото това доставя удоволствие на партньорката ми. Лично аз не се интересувам толкова от подобни неща.

— Тогава защо изобщо се съгласи да ми напишеш онези фантазии?

Той се усмихва.

— Защото ти ме помоли да го направя. А аз много исках да ти направя подарък, който ще оцениш. Освен това ми харесва да знам какво всъщност искат хората. Отдавам го на това, че съм сирак.

Поглеждам го с широко отворени очи.

— Ти си сирак?

— Да. — Той изглежда учуден от реакцията ми. — Но аз съм от онези, на които съдбата им се усмихна — разбирах се добре със семейството, в което бях настанен. Защо?

— Аз…

Мозъкът ми е на път да експлодира. Спомням си, че единият от родителите на героинята ми е умрял, но само единият. Така че не мога да кажа на Патрик, че и аз съм израснала в системата за приемна грижа.

— Когато бях на десет, загубих баща си — промълвявам аз. — И с майка ми не сме особено близки. Но знам, че далеч не е същото.

Той кимва.

— Вероятно не е. Но си мислех, че долавям нещо в теб… една жилавост, примесена с крехкост. Едно отчуждение… Трудно е да се обясни. Но когато сам го изпитваш, се научаваш да го разпознаваш в другите. Хора, които копнеят да обичат и да бъдат обичани безрезервно, но на които им е трудно да го приемат, когато се случи. Външни наблюдатели, които се опитват да се промъкнат вътре, да заменят загубеното семейство… Понякога си мислим, че сме го открили в някой клуб или група. Може би това те е привлякло в света на фетишите, Клер. Може би просто си търсила други отхвърлени хора, към които да принадлежиш.

— Може би — казвам, но мислено повтарям думите му, като на мястото на „фетишите“, слагам „актьорите“.

Хвана ме, Патрик.

— Има едно чувство, с което свикваш, когато си сирак — добавя той. — Все едно плуваш в океана през нощта и внезапно започваш да се чудиш какво има под теб. И си даваш сметка, че ако не продължиш да се движиш, ще се удавиш… защото няма какво да те задържи на повърхността. Само мрак и дълбока вода. Ти си сам, напълно сам. Те са много, но ти си само един.

Знам, Патрик. Знам.

Продължаваме да си говорим и ми се струва, че изминават часове. Което само по себе си е странно. Обикновено, когато говоря с мъже, те свалят мен или обратното. Така или иначе разговорът приключва за около трийсет минути, най-много. Просто да си говорим за разни неща — поезия, Ню Йорк, пътуванията му в Европа — е нещо ново за мен.

И въпреки всичките ми усилия да поддържам професионална дистанция, той ми харесва. Той е умен и начетен и макар очевидно да е много по-запознат от мен с литературата и изкуството, не ме поучава. Моето мнение сякаш искрено го интересува.

Налага се насила да си припомням да вмъкна в разговора някои от словесните примамки на Катрин — уклончивите намеци за тъмното ми минало, за които се предполага, че биха го накарали да изпита влечение към мен.

Това не се случва, разбира се. Той не откликва на нито една от тях и съвсем скоро се отказвам да ги правя.

Когато си тръгваме от бара, той настоява да се качим в едно такси и ме оставя пред апартамента ми. Източен Харлем е опасен район, казва.

Изпраща ме до вратата и тогава ме придърпва към себе си и ме целува за първи път. Знаех, че ще го направи. И разбира се, аз трябва да отвърна на целувката му.

Тази целувка е само театър, казвам си. Правила си го поне сто пъти досега. Не значи нищо. На твоята героиня ѝ харесва да усеща ръцете му, твърдите му гърди, натиска на устните му, мисълта, че най-сетне си свалила гарда на този мъж, и знанието, че той те харесва, точно както ти харесваш него. Твоята героиня.

Не ти.