Повярвай ми полностью

Шофьорът внезапно натиска спирачката, после клаксона и рязко завива в другото платно. Патрик обгръща рамото ми с ръка, за да не падна от седалката. Усещането е приятно.

Бих могла да обичам този мъж, осъзнавам. Вместо това аз го лъжа.

— Затова прекъснах следването си и дойдох в Ню Йорк — казвам аз. — И оттогава се чувствам така, сякаш стоя на ръба на кула за скокове. Твърде уплашена, за да скоча, и твърде засрамена, за да се върна обратно.

Патрик, аз бих могла да те обичам.

— Какво копеле — казва тихо Патрик. — Какво жалко, страхливо, егоцентрично копеле. Да те съблазни — това само по себе си е било отвратително. Да се опита да те въвлече в жалките си сексуални фантазии — от това ми кипва кръвта, макар да казваш, че ти е харесвало. Но да стовари върху теб собственото си чувство за вина — това е направо безхарактерно.

Аз го поглеждам втрещено.

— Така ли?

— Що за човек би направил нещо подобно? Ако не беше мъртъв, аз самият щях да го убия.

Той се усмихва и ме погалва по бузата. Но се сещам за Раул, свит на кълбо на килима, и не изпитвам никакво съмнение, че наистина би го направил.

Когато пристигаме, излиза заедно с мен. За момент си мисля, че ще отпрати таксито, и сърцето ми подскача до гърлото. Но след това той се навежда и казва на шофьора:

— Един момент, моля.

— Значи няма да се самопоканиш вкъщи — отбелязвам срамежливо, докато ме изпраща до вратата.

Той ме поглежда изпитателно за миг. Косата му проблясва от дъжда.

— Разказвал ли съм ти как е завършила връзката между Бодлер и неговата Бяла Венера?

Поклащам глава.

— Знам, че са спали заедно. И че не се е получило.

Патрик кимва.

— Казал ѝ е, че предпочита да я запомни като богиня, а не като жена.

Засмивам се.

— Отсега мога да ти кажа, че не съм никаква богиня. Може би донякъде съм точно обратното.

— Искам да кажа, че сексът може да е изпитание за една връзка. Както се е изразил Флобер, приятелят на Бодлер, трябва да внимаваме да не докосваме идолите си, за да не полепне позлатата им по ръцете ни.

Той протяга ръка и прибира един кичур коса зад ухото ми.

— Така че, ако не се опитвам да се кача, Клер, не е защото нямам желание. Просто искам да почакам, докато ме поканиш сама.

Той замълчава. Когато не казвам нищо, се усмихва.

— Значи засега ще се задоволя с това.

Той се навежда към мен и ме целува.

Мисля си, че ако бяхме в някакъв филм, това щеше да е кулминацията — моментът, в който камерата се отдръпва назад и започват да текат финалните надписи. Ню Йорк, влюбените, прегърнати в нощта. Дъждът кара всичко да изглежда лъскаво и като на кино: светлините на града, чакащото жълто такси, лигавата музика, която звучи от радиото в колата. Притиснала тялото си в това на мъжа, жената отвръща пламенно на неговата целувка. Желая те.

— Виж, докато работех за Хенри, можех за около пет минути да накарам всеки мъж да направи или каже каквото си пожелая — настоявам аз. — А Патрик все още не е казал нито едно нещо, с което да се издаде.

— Клер има право — казва тихо Франк.

На другата сутрин и тримата обсъждаме каква да бъде следващата ни стъпка. Франк изглежда уморен. Напрежението от продължителното полицейско наблюдение му се отразява. Само Катрин е заредена с енергия както винаги, сякаш е териер, тръпнещ в готовност за атака.

Тя свива рамене.

— Никога не съм казвала, че ще стане бързо. Или лесно.

— Но каза, че ще постигнем нещо — изтъквам аз. — И ако не успеем, ще прекратим операцията.

— Нямах предвид само след няколко срещи. Ако спрем сега, никога няма да разберем дали малко повече търпение нямаше да доведе до успех.

Тя поглежда Франк.

— Работя по тези убийства от седем години, Франк. Убийствата на поне осем жени. Няма да се оттегля сега само защото актрисата я е шубе.

Начинът, по който казва актриса, е пропит с презрение.

— Не ме е шубе — отвръщам аз. — Просто вече не знам какво се опитваме да докажем. Или как точно да го направим.

— Ще измисля нещо.

— Ще трябва да спя с него, нали? — казвам аз.

Двамата отговарят едновременно.