Повярвай ми полностью

Той промъква ръка в ризата ми, обгръща гърдата ми с ръка, после леко подръпва зърното ми и аз простенвам. Дръпва го още по-силно, така че се налага да тръгна след него, докато крачи заднешком към спалнята.

Той нежно ме целува.

Правим любов в леглото. Страстно, яростно — но нежно, без намек за насилие.

— Това беше невъобразима глупост. Да не говорим колко беше рисковано — започва да беснее Катрин още преди да съм отворила вратата на апартамента докрай.

Лицето на Франк е посивяло от умора. Очевидно са ме чакали цяла нощ.

— Добро утро — учтиво отговарям аз. — Как спа, Клер? Много добре, благодаря. Във всеки случай всичко мина чудесно, нали? Още едно доказателство, че преценката ти за цялата ситуация е погрешна.

— Какво — мислиш, че един социопат не може да се преструва на нормален в леглото? Чу ли поне едно от нещата, които ти обяснявах?

— Социопат? Сериозно ли? Защото нищо от онова, което той каза или направи снощи…

— Едва ли ще си признае, докато е наврял уста между краката ти — отсича тя.

Няма да позволя да ѝ се размине толкова лесно.

— Доктор Лейтъм, да не би да долавям нотка на ревност?

— Дами — казва отчаяно Франк. — Моля ви.

Катрин дълбоко си поема дъх.

— Добре. Вече се е случило. Въпросът е как да извлечем някаква полза от ситуацията?

— Какво предлагаш? — питам я.

Тя се замисля за момент.

— Следващия път трябва да го накараш да те нарани — казва тя. — Кажи му, че копнееш да го направи. Това би било изпитание за неговия самоконтрол.

— О, за бога…

— Тогава вече ще ревнувам наистина. Честно казано, с огромно удоволствие бих те напляскала вместо него.

— Как си развила такава параноя към хората? — питам, като повишавам тон. — Такова недоверие?

Тя въздъхва театрално.

— О, Клер! Порасни малко. Вече не си тийнейджърка, която се кара с приемните си родители. Това се случва наистина.

— Той не е убиец — настоявам аз. — Не виждаш ли, че ти си обсебената?! Ти си тази, която не вижда по-далеч от носа си. Ти си тази, която всеки път се опитва да извърти фактите така, че да паснат на смехотворната ѝ теорийка. Всичките тези глупости, че убийствата са вдъхновени от стихотворенията — толкова са жалки, че чак е комично. А колкото до тъпотиите около така наречените сексуални отклонения, човек би решил, че живееш в някакъв друг век. Понякога хората експериментират — голяма работа. Всъщност Патрик е един от най-нежните, най-внимателните мъже, с които съм спала.

— Е, аз може и да нямам твоя богат опит — не ми остава длъжна тя. — Но по една случайност съм изучавала много серийни убийци. Те могат да се похвалят с привидно нормално поведение през целия си живот. Превъзходно умеят да се преструват — това и правят, всеки ден, всяка нощ. Повечето от онези, с които съм се срещала, са по-добри актьори, отколкото ти изобщо някога ще бъдеш.

— Майната ти — казвам гневно и се хвърлям към нея.

Франк с лекота вдига ръка и препречва пътя ми.

— Катрин, с това май прекали — промърморва той.

Без да му обръща внимание, тя ме поглежда предизвикателно със сините си очи, сякаш иска да я нападна отново.

— Сега отивам да си взема душ — казвам хладно. — Бих искала да ме оставите сама. И двамата.

Обръщам се и влизам в банята, без да поглеждам назад.

На следващата нощ, когато отново съм с Патрик и се събличаме един друг, неочаквано издърпвам колана от панталона му и му го подавам.

— Ако искаш, може да ме набиеш — казвам колебливо.

Той взема колана и го опъва с две ръце, за да провери колко е гъвкав.

— А ако не искам? Това приемливо ли е?

— Разбира се.

— Значи избирам този вариант.

Той хвърля колана настрани.

— Патрик… — казвам.

— Да?

— Ами ако ти кажа, че всъщност никога не съм си падала по онези неща, за които говорех? Че просто се опитвах… не знам, да те шокирам или нещо такова?

Той се усмихва.

— Бих ти благодарил за искреността. Това ли искаше — да ме шокираш?

— Донякъде — промърморвам аз. — Да те впечатля, може би.

— Клер Райт, знаеш ли колко си очарователна?

— Патрик, вярваш ли в съдбата?

— В коя съдба?

— В онази, която казва, че няма значение какво е направил всеки от нас, за да стигне дотук. Че е просто нещо, което е трябвало да се случи. Сега сме тук. Само това има значение. Защото винаги е било писано да стане така.

Той поклаща глава, като продължава да се усмихва.

— Не вярвам в този тип съдба, не. Само в случайността. На която, разбира се, ще бъда вечно благодарен за това, че ни събра.

По-късно двамата лежим на пода, преплетени един в друг, и пием вино сред разхвърляните си дрехи.

— Клер… Има нещо, което трябва да ти кажа — казва тихо той. — Нещо важно… Помниш ли, че онзи ден си говорихме за Стела?