Предани полностью

толкова важна, колкото очите и сърцето ми. Издърпвам ризата през главата му и

погалвам разголеното му тяло. Сякаш галя своята собствена кожа.

Ръцете му сграбчват блузата ми и аз му помагам да я махне. В този момент си

спомням, че съм дребна и плоска, бледа като болен човек. Опитвам се да се прикрия.

Но той не ме гледа с укор и не иска обяснение, а се взира в мен като че ли съм

единственото нещо, което си заслужава да бъде видяно.

Не откъсвам очи от него и от това само се чувствам все по-зле – той е толкова красив!

Татуировките не загрозяват кожата му, а го превръщат в произведение на изкуството.

Преди миг си мислех, че сме идеални един за друг, но може би... само облечени.

А той продължава да ме гледа по същия начин.

Усмихва се срамежливо и плахо, после обхваща кръста ми с ръце и ме придърпва

плътно до себе си. Пръстите му галят корема ми, той се навежда, целува кожата ми и

шепне: „красива“.

И аз започвам да му вярвам.

Изправя се и притиска устните си към моите, ръцете му галят ханша ми, плъзгат се под

колана на джинсите. Докосвам гърдите му, облягам глава на тях и усещам въздишката му

в косите си.

– Обичам те – казвам. – Знаеш, нали?

– Знам.

После се навежда, подлага ръка под краката ми и ме мята на рамото си. Разсмивам се

на глас, наполовина от радост, наполовина от неувереност. Тобиас прекосява стаята и

безцеремонно ме пуска на дивана. После ляга до мен, а аз погалвам пламъците на

ребрата му. Той е силен, жилав и уверен.

И мой.

Устните ни се сливат.

Страхувах се, че ако останем заедно, ще продължим да се сблъскваме и накрая тези

сблъсъци ще ме прекършат. Но сега знам, че аз съм острието, а той – точиларският

камък.

Прекалено съм силна, за да се пречупя толкова лесно. И ставам все по-силна и по-

остра всеки път, когато го докосна.

ÃËÀÂÀ

×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ÂÒÎÐÀ

Òîáèàñ

Първото нещо, което виждам, когато отварям очи, са летящите птици на

ключицата . През нощта се беше завила с ризата си, защото е студено, но сега ризата е

паднала настрани и лежи под тялото ѝ.

Не за първи път спим един до друг, но тази нощ е различна. Всеки предишен път сме

били близо, за да се утешаваме, да се пазим, да си вдъхваме кураж, а сега – просто

защото го искаме. И защото заспахме, преди да успеем да се доберем до общата стая.

Протягам ръка и много внимателно докосвам татуировките . Тя отваря очи, прегръща

ме и се придърпва към мен, топла, мека и крехка.

– Добро утро – казвам.

– Тихо – прошепва. – Ако не му обърнем внимание, може да си иде.

Притискам я към себе си, ръката ми е върху бедрото . Очите са широко отворени и

концентрирани, макар че се е събудила само преди секунди. Целувам бузата

,

брадичката, после устните ми се задържат върху шията. Тя ме притиска, чувам

въздишката ѝ в ухото си.

Самоконтролът ми ще изчезне напълно след пет, четири, три...

– Тобиас – прошепва тя. – Никак не искам да го казвам, не и в този миг, но... май днес

трябва да свършим няколко неща.

– Могат да почакат – казвам и целувам бавно татуировката на рамото ѝ.

– Не могат.

Отпускам се на възглавницата и телата ни се разделят. Усещам свиреп студ без

меката ѝ топлина плътно до мен.

– Да, относно това... Мислех си, че брат ти няма да е зле да се поупражнява да

стреля.

– Добра идея – казва тихо тя. – Стрелял е с пистолет... колко, веднъж? Или най-много

два пъти.

– Мога да го науча – предлагам. – Ако съм добър в нещо, то това е да се прицелвам.

И може би ще се почувства по-добре, ако се занимава с нещо.

– Благодаря ти – казва тя, изправя се и сресва косата си с пръсти. На утринната

светлина изглежда още по-светла, сякаш някой е вплел златни нишки в нея. – Знам, че не

го харесваш, но...

– Но ако искаш да забравиш какво ти причини – стискам ръката в моята, – и аз ще се

постарая да направя същото.

Тя се усмихва и ме целува.

Обирам с длан водата от косата си – така и не остана време да я изсуша. С Трис,

Кейлъб и Кристина сме на стрелбището в подземието на генетично увредените.

Помещението е студено, няма почти никаква светлина, и е пълно с какво ли не – оръжия,

наушници, каски, мишени, – всичко, от което се нуждаем. Избирам тренировъчен пистолет

с дължината и теглото на истински и го подавам на Кейлъб.

Пръстите на Трис се вплитат в моите. Всичко е толкова леко тази сутрин. Всяка

усмивка, всеки смях, всяко движение, всяка дума.

Ако успеем, след ден Чикаго ще бъде в безопасност, Бюрото ще е променено завинаги

и с Трис ще започнем живота си заедно и свободни, където и да е. Може би дори на

място, където да продам пушките и ножовете за по-полезни неща – отвертки, пирони,

мотики. Тази сутрин осъзнавам, че мога да имам всичко.

– Патроните не са истински – обяснявам. – Но са ги направили така, че максимално да

приличат на такива. Усещането ще е като от пистолета, който ще имаш.