Кейлъб подхваща оръжието с върха на пръстите си, сякаш се страхува, че ще се
разпадне в ръцете му. Засмивам се.
– Урок номер едно – не се страхувай от оръжието. Хвани го здраво. И преди си
държал такова нещо. Помниш ли като ни изкара от сградата на Миротворците с един
изстрел?
– Това не беше стреляне, а случайност – казва Кейлъб и започва да оглежда
пистолета от всички страни. Езикът му се плъзва по вътрешната страна на бузата му и я
издува, като че обмисля сериозен научен проблем. – Не на умение.
– По-добре щастлива случайност, отколкото нещастна – кимвам. – Сега можем да
поработим и върху уменията ти.
Поглеждам към Трис, тя ми се усмихва, обръща се и прошепва нещо в ухото на
Кристина.
– Вие двечките защо сте тук? Да помагате или какво, Дървената? – изричам с онзи
глас, с който им говорех като инструктор, само че сега е на шега. – Можеш да си
поупражняваш малко дясната ръка, ако си спомням правилно. И ти, Кристина!
Те са нацупват, но покорно отиват да си вземат пистолети.
– Добре, сега се обърни към мишената и махни предпазителя – казвам. Тя е в дъното
на помещението и е доста по-модерна от дървените мишени на Безстрашните. Има три
кръга – зелен, жълт и червен, така че е по-лесно да се разбира къде е попаднал
куршумът. – Искам да видя как стреляш без указания.
Той вдига пистолета, разкрачва леко крака, изпъва рамене, сякаш се кани да вдига
някаква тежест, и стреля. Оръжието рипва назад и нагоре и куршумът се забива в
тавана. Слагам ръка върху устата си, за да прикрия усмивката си.
– Няма нужда да се
– Не всичко се научава от книгите, нали? – обажда се Кристина. – Трябва да хванеш с
две ръце. Няма да изглеждаш суперпечен така, но пък и няма да стреляш по тавана.
– Изобщо не мисля дали ще изглеждам... печен!
Кристина се прицелва и стреля. Куршумът удря рамката на мишената, отскача и пада
на земята. На мястото, където е ударил, се появява светлинен индикатор. Де да имах
такава технология, когато се учех да стрелям!
– О, чудесно – казвам на глас. – Уцели въздуха около тялото на врага. Наистина
полезно!
– Малко съм позагубила тренинг – признава си Кристина, но без да се усмихне.
– Мисля, че най-лесният начин да се научиш е да гледаш как го правя аз и да
повтаряш след мен – обяснявам на Кейлъб. И заставам както винаги при стрелба –
спокойно и естествено, с две опънати напред ръце, хващам пистолета с едната и
използвам другата под нея за опора.
Кейлъб се опитва да направи същото, като започва с краката и продължава с
останалата част на тялото си. Колкото и Кристина да бърза да се майтапи с него, Кейлъб
има аналитичен ум и това му помага. Гледам как сменя ъгъла и дистанцията, как се
отпуска и ме наблюдава все по-внимателно. Наистина се старае да го направи правилно.
– Добре – казвам. – Сега остава само да се прицелиш и готово!
Поглеждам в центъра на мишената, сякаш очаквам да ме погълне. Разстоянието не ме
притеснява – куршумът ще лети право напред, също както ще го направи и ако съм по-
близо. Поемам си дъх, концентрирам се, издишам и стрелям. Куршумът се забива точно
там, където искам – в червената точка в центъра на мишената.
Правя крачка назад, за да гледам как стреля Кейлъб. Стойката и начинът, по който
държи пистолета, са правилни, но изглежда като статуя с оръжие. Поема рязко дъх,
задържа го и стреля. Този път откатът не го изплашва и куршумът попада в горния ъгъл
на мишената.
– Много добре – казвам. – Трябва просто да се отпуснеш. Много си напрегнат.
– Има защо. Можеш ли да ме виниш? – пита той. Гласът му потреперва в края на
всяка дума. Има вид на човек, който се опитва да обуздае собствения си ужас. Обучил
съм две групи послушници на Безстрашните, но на нито един мой ученик не му
предстоеше доброволно избрана смърт.
– Разбира се, че не – отговарям много тихо. – Но трябва да разбереш, че ако не
успееш да се освободиш от напрежението тази вечер, може и да не стигнеш до
лабораторията. И тогава всички губим.
Той въздъхва.
– Физическата подготовка е важна – казвам. – Но умът е още по-важен, което е добре
за теб, защото твоят е трениран. Не се упражняваш само в стрелба, но и в концентрация.
А когато си в ситуация, в която трябва да се бориш за живота си, концентрацията ще е
вече част от теб и ще си дойде съвсем естествено.
– Не знаех, че Безстрашните се учат да тренират и мозъка си – казва Кейлъб. – Трис,
може ли да ми покажеш как стреляш? Май никога не съм те виждал да го правиш, без
преди това да са те ранили.
Трис се усмихва и застава с лице към мишената. Когато за пръв път я видях да
стреля, изглеждаше много странно. Но слабото
крехко тяло вече е станало силно и
