– Зийк и майка му са към групата на бунтовниците – казвам. – Предполагам, че ще ги
намерим там, където има най-много Предани.
– Колегите от контролната зала казаха, че повечето от тях са се преместили на север
от реката, близо до небостъргача Ханкок – кимва Амар. – Спуска ли ти се по стоманеното
въже?
– Категорично не.
Амар се разсмива.
Отнема ни още час да стигнем и когато виждам Ханкок, започвам да се изнервям
въпреки разстоянието.
– Хм... Амар... – обажда се Кристина от задната седалка. – Много се извинявам, знам,
че не бива да спираме, но наистина ми се налага да сляза. И... сещаш се... пишка ми се.
– Баш сега ли? – пита Амар. – Не можеш ли да почакаш?
– Сега, да. Просто...
Амар въздъхва и спира камиона.
– Никой да не излиза и никой да не гледа – казва тя и скача навън.
Виждам как се скрива зад камиона и започвам да чакам. Когато разрязва гумата,
усещам само леко трепване на камиона, но ако не го очаквах, нямаше да разбера нищо.
Когато се връща, дрехите и косата са покрити със снежинки, а на лицето има лека
усмивка.
Понякога, за да бъдат спасени много хора от ужасна съдба или смърт, е нужно само да
се намери един човек, който да се навие да направи нещо по въпроса. Дори и това нещо
е инсценирано ходене до тоалетната.
Амар подкарва и в началото не усеща нищо, но след няколко минути камионът започва
да си тресе, все едно се движим по шосе, осеяно с дупки.
– Мамка му! – изкрещява Амар и поглежда стрелката за скоростта. – Не е за вярване!
– Гума? – питам.
– Да – въздъхва той и натиска спирачките.
– Ще сляза да видя – казвам, скоквам от камиона и минавам отзад да огледам.
Задните гуми са съвсем спаднали, след като Кристина ги е разрязала с ножа си.
Надниквам през задното стъкло, за да се уверя, че има само една резервна гума, и се
връщам да им съобщя новината.
– И двете задни са спукани, имаме само една резервна. Трябва да намерим друг
камион – заявявам.
– Мамка му! Мамка му! – Амар удря яростно по волана. – Нямаме време за такива
работи. Трябва да стигнем при семейството на Юрая и да ги ваксинираме, преди да
пуснат серума, иначе всичко се обезсмисля.
– Само спокойно! – казвам. – Знам къде можем да намерим камион. Вие тръгнете
пеша, докато аз открия нещо.
Амар видимо се ободрява.
– Идеята е добра.
Преди да изоставим камиона, проверявам дали в пистолета ми има патрони, макар че
едва ли ще да ми потрябват. Всички слизат, Амар трепери от студ и подскача на пръсти.
Поглеждам часовника си.
– С колко време разполагаме, преди да пуснат серума? – питам.
– Според Джордж има един час преди да рестартираме града – отговаря Амар и също
поглежда часовника си. – Ако искаш да спестим мъката на семейството му, ще те
разбера. Аз бих постъпил точно така.
– Не, не е редно – поклащам глава. – Да, няма да ги боли, но няма и да е истината.
– Както винаги съм казвал – Аскетът си остава Аскет – усмихва се Амар.
– Мога ли да ви помоля... да не им казвате, преди да стигна при вас. Само ги
ваксинирайте. Искам аз да им кажа.
– Разбира се – съгласява се Амар, но усмивката му се стопява.
Обувките ми подгизнаха още когато слязох да проверя гумите. А сега вече не усещам
пръстите си, само силна ледена болка при всяка стъпка. Точно тръгвам, когато Питър се
обажда:
– Идвам с теб.
– Какво? Защо?
– Може да имаш нужда от помощ. Градът е голям – казва той.
Поглеждам към Амар, но той само свива рамене:
– Има право.
Питър се доближава и прошепва, така че само аз да чуя:
– Ако не искаш да му кажа какво планираш, не се опъвай.
Очите му се насочват към джоба на якето ми, където е серумът.
– Добре, но ще правиш каквото ти казвам – въздъхвам.
Амар и Кристина се отдалечават от нас и вървят към небостъргача Ханкок. Когато
вече не могат да ни чуят, аз пъхвам ръка в джоба си и стискам серума.
– Няма да ходя за камион – казвам. – Добре е да го знаеш отсега. Ще ми помогнеш ли
да свърша работа, или трябва да те застрелям?
– Зависи какво мислиш да правиш.
Много е трудно да отговориш на такъв въпрос, когато самият ти не знаеш. Заставам с
лице към Ханкок. От дясната ми страна са безкастовите, Евелин и нейните запаси от
серум на смъртта. Отляво са Маркъс, Преданите и планът им за въстание.
Къде имам по-голямо влияние? На кого бих могъл да въздействам повече? Това
трябваше да се запитам, а не да се чудя кого от двамата си родители по-отчаяно искам
да видя унищожен.
– Отивам да спирам революции – заявявам, завивам надясно и Питър тръгва след
мен.
ÃËÀÂÀ
×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ÏÅÒÀ
Òðèñ
Брат ми гледа през микроскопа. Лампата хвърля странна светлина върху лицето му
и го състарява.
– Да, това е, няма спор – казва той. – Серумът за симулационни атаки, имам предвид.
Същият.
– Винаги е добре да потърсиш и второ мнение, преди да си сигурен в каквото и да е –
казва Матю.
Остават часове до смъртта на брат ми, а той седнал да разглежда серуми! Това е
толкова глупаво.
