В коридора е настанала изнервяща тишина, въпреки че е пълно с хора. Някаква
жена ме удря с рамо и после се извинява. Вървя близо до Кейлъб, за да не го изгубя от
поглед. Понякога ми се иска да съм малко по-висока, за да не виждам от света само
плътна група тела.
Вървим бързо, но не тичаме. Колкото повече охрана срещаме, толкова по-нервна
ставам. Раницата с предпазния костюм и експлозивите подскача на гърба на Кейлъб.
Хората се движат във всички посоки, но скоро ще стигнем до коридора, в който никой
няма причина да бъде.
– Май нещо е станало с Кара – казва Матю. – Осветлението вече трябваше да е
изключено.
Кимвам. Усещам как пистолетът опира в хълбока ми, прикрит от широката ми риза.
Надявах се да не ми се наложи да го използвам, но по всичко личи, че няма да ми се
размине. И дори и с негова помощ има вероятност да не успеем да стигнем до
лабораторията.
Правя знак на Кейлъб и Матю и тримата спираме в центъра на коридора.
– Имам идея – казвам. – Разделяме се. Аз и Кейлъб тичаме към лабораторията, а ти
трябва да им отклониш вниманието.
– Как да им отклоня вниманието?
– Нали имаш пистолет? Стреляй във въздуха.
Той се колебае.
– Направи го – казвам през стиснати зъби.
Матю вади пистолета, аз хващам Кейлъб за лакътя и го бутам напред по коридора.
Преди да завием, се обръщам и виждам как Матю стреля във въздуха и чупи единия от
прозорците на тавана. Хуквам и влача Кейлъб със себе си. Въздухът се изпълва с
писъци и трошащо се стъкло, а ние тичаме в обратната на жилищните помещения посока,
там където никой не бива да стъпва.
Всичко, което съм научила при Безстрашните, си идва на мястото. Дишането ми става
по-дълбоко, докато вървим по маршрута, който определихме сутринта. Умът ми се
прочиства и поглеждам към Кейлъб, с надеждата да видя, че и с него се случва същото.
Но цялата кръв се е оттеглила от бялото му лице и той едва диша. Хващам го по-здраво,
за да усети подкрепата ми.
Завиваме, обувките ни скърцат по плочките. Озоваваме се в празния коридор с
огледален таван. Усещам триумф – познавам това място и не сме далеч. Ще успеем.
– Спрете! – изкрещява някой зад нас.
Охраната. Намерили са ни.
– Спрете или ще стреляме! – викат пак.
Кейлъб потреперва и вдига ръце. Аз също вдигам ръце и го поглеждам.
Усещам как всичко в мен се забавя – мислите ми, ритъмът на сърцето ми.
Поглеждам Кейлъб. Вече не виждам страхливеца, който ме предаде на Джанийн
Матюс, и не чувам последвалите му извинения.
Докато го гледам, виждам момчето, което държи ръката ми в болницата, когато мама
си счупи китката, момчето, което ми каза, че всичко ще бъде наред. Виждам брата, който
в нощта преди Изборната церемония ме насърчи да направя избора за себе си, а не
заради семейството си. Виждам всичко онова, което е – умен, ентусиазиран,
наблюдателен, тих, внимателен.
Той е част от мен и винаги ще бъде. И аз съм част от него. Не принадлежа на Аскетите,
не принадлежа на Безстрашните, нито дори на Дивергентите. Не принадлежа на Бюрото,
нито на експеримента им, нито на хората в покрайнините. Принадлежа на хората, които
обичам, и те ми принадлежат. Те, любовта и предаността ми към тях ме правят това,
което съм, и ме определят много повече, отколкото всяка дума или група би могла.
Обичам брат си. Обичам го, а той се тресе от страх от смъртта. Обичам го и
единственото, за което мисля, са думите, които му казах преди няколко дни: „Никога не
бих те завела на собствената ти екзекуция“.
– Моля?
Плъзвам ръка под ризата си и вадя пистолета. Насочвам го към него:
– Дай ми раницата!
– Трис, не! – тръсва глава той. – Няма да ти позволя да го направиш!
– Свали оръжието! – вика охранителят. – Свали оръжието или ще стрелям!
– Има вероятност да устоя на серума на смъртта – казвам. – Добра съм в
преборването на серуми. Има шанс да оцелея. Но ти нямаш. Дай ми раницата или ще те
прострелям в крака и пак ще я взема!
След което повишавам глас, така че хората от охраната да ме чуят:
– Той ми е заложник. Ако се доближите, ще го застрелям!
В този момент ми напомня на баща ни. Очите му са тъжни, уморени. Брадата му е леко
набола. Ръцете му треперят, докато сваля раницата и ми я подава.
Вземам я и я мятам през рамо. Пистолетът ми е насочен към него.
– Кейлъб – казвам, – обичам те!
В очите му проблясват сълзи.
– И аз те обичам, Беатрис!
– Легни на пода! – крещя му заради охраната.
Той бавно коленичи.
– Ако не оживея, кажи на Тобиас, че не съм искала да го напускам.
Отстъпвам назад и се прицелвам над рамото на Кейлъб в единия от охранителите.
Вдишвам и се концентрирам върху ръката си. Издишвам и стрелям. Чувам писък и
хуквам в обратната посока, съпроводена от звука на стрелба. Бягам на зиг-заг, за да им
е по-трудно да ме уцелят. Куршум се забива в стената до мен и образува дупка.
