Тичешком завъртам раницата пред тялото си и отварям ципа. Вадя експлозивите и
детонатора. Чувам викове и стъпки зад себе си. Нямам време. Нямам време!
Тичам още по-бързо, много по-бързо, отколкото съм си мислела, че мога. Всяка стъпка
кънти в тялото ми. Завивам и виждам двама охранители при вратите, които Нита и
хората разбиха. Притискам детонатора и експлозивите към гърдите си и прострелвам
единия в крака, а другия – в гърдите.
Този, когото раних в крака, посяга към пистолета си. Прицелвам се, затварям очи и
стрелям отново. Не помръдва повече.
Минавам през счупените врати и закрепвам кутията с експлозива върху металната
летва, която свързва двете вътрешни врати. Отдалечавам се, свивам се на топка,
натискам копчето на детонатора и слагам ръце на ушите си.
Ужасяващият звук от гръмналата бомба ме разтърсва до мозъка на костите, ударната
вълна ме блъсва настрани и пистолетът ми се хлъзва по пода. Парчета метал и стъкло
летят из въздуха и се сипят на пода около мен, а аз ги гледам удивено. Махам длани от
ушите си, но продължавам да чувам звънтене и да се олюлявам.
Охранителите ме настигат в края на коридора, стрелят по мен и един куршум се забива
в ръката ми. Изпищявам, покривам инстинктивно раната с другата си ръка, зрението ми
се замъглява, но успявам с препъване да се метна зад ъгъла и да стигна до
експлодиралата врата.
В дъното зад нея има малко преддверие и няколко затворени врати без ключалки.
През прозорците им виждам лабораторията за оръжия – подредената техника, черните
съоръжения и ампулите със серум, изложени като за продан. Чувам звук като от спрей и
разбирам, че серумът на смъртта е вече във въздуха около мен, но охраната е по петите
ми и нямам време да сложа костюма, който да забави действието му.
Но знам, убедена съм, че мога да преборя серума. Ще оживея.
Влизам в преддверието.
ÃËÀÂÀ
×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ÎÑÌÀ
Òîáèàñ
Централата на безкастовите за мен винаги ще си остане централата на
Ерудитите, независимо какво се случи тази вечер. Сградата е притихнала сред снега и
само няколкото светещи прозореца показват, че вътре има живи хора. Спирам пред
вратите и изръмжавам недоволно.
– Какво? – пита Питър.
– Мразя това място! – казвам.
Той отметва мократа коса от очите си.
– Какво ще правим, ще чупим прозорци? Или ще търсим задна врата?
– Не, просто ще вляза. Аз съм ѝ син.
– Но също така я предаде и напусна града, след като тя забрани на всички да излизат.
Тя изпрати хора след теб. Хора с пистолети.
– Можеш да останеш тук, ако искаш – казвам.
– Не, където е серумът, там съм и аз. Ако те застрелят, вземам го и бягам.
– Не съм и очаквал да постъпиш другояче.
Странен човек!
Влизам във фоайето, където някой е поправил портрета на Джанийн Матюс само с
една цел – да нарисува с червена боя хиксове върху очите и да напише „кастов боклук“
върху лицето ѝ.
Няколко души се приближават към нас с насочени пистолети. Някои лица са ми познати
от времето, когато преговаряхме край лагерните им огньове, а и от по-късно, когато бях
дясната ръка на Евелин. Сещам се, че безкастовите са много повече, отколкото бяхме
предполагали.
Вдигам ръце и ги заговарям:
– Тук съм, за да се видя с Евелин.
– Сигурно. Ние затова седим тук, за да пускаме всеки, който поиска да я види.
– Имам съобщение за нея от хората отвъд оградата. И съм сигурен, че ще иска да го
чуе.
– Тобиас? – ахва една от жените. Разпознавам я, но не е от безкастовите. Беше Аскет,
наша съседка... Грейс. Точно така, казва се Грейс.
– Здравей, Грейс. Искам да говоря с майка си.
Тя започва да хапе бузата си от вътрешната страна и да мисли. Пръстът се маха от
спусъка.
– Не ни е позволено да пускаме никого – казва тя.
– За Бога, иди ѝ кажи, че сме тук и нека тя прецени! Ще изчакаме.
Грейс минава през насъбралата се тълпа, снижава пистолета и хуква по един от
коридорите.
Оставаме там да чакаме дълго и раменете ме заболяват от стоенето с вдигнати ръце.
В един момент я виждам как тича към нас и ни маха. Свалям ръцете си, а безкастовите
прибират оръжията. Тълпата ни прави тясна пътечка, по която да минем – като конец
през иглено ухо. Грейс ни повежда към единия от асансьорите.
– Как така си се захванала с тези неща, Грейс? И то с оръжие! – питам. – Никога не бях
виждал Аскет да държи оръжие.
– Обичаите на кастите вече не съществуват – заявява тя. – Сега трябва да се пазя.
Да имам чувство за самосъхранение.
– Добре – казвам и наистина го мисля. Аскетите бяха точно толкова сбъркани, колкото
и останалите касти, просто злото при тях, прикрито зад булото на себеотрицанието, не
беше толкова видимо. Да изискваш от човека да изчезне, да се заличи сред тълпата, е
не по-малко престъпление от това да го насърчаваш да се бие с ближния си.
Спираме на етажа, където беше кабинетът на Джанийн, но Грейс ни повежда в друга
