подсвирква с уста, но едва го чувам през пулсиращото в ушите ми сърце.
Очите на Тобиас срещат моите и е като първия път, когато наистина се вгледах в него
по време на инициацията ми, след първата симулация. Тогава се взирахме един в друг
както сега – твърде дълго, твърде напрегнато.
– Млъкнете! – виквам, без да откъсвам очи от неговите.
Кристина и Юрая влизат в стаята, а ние ги следваме, сякаш нищо не се е случило.
ÃËÀÂÀ
ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ÒÐÅÒÀ
Òîáèàñ
Тази вечер, когато най-сетне натежалата ми от мисли и въпроси глава докосва
възглавницата, усещам нещо да шумоли под бузата ми. Бележка, пъхната в калъфката.
Поглеждам към Трис. Легнала е по гръб с разперени ръце. Кичур коса се е разположил
над устата и носа и нежно се полюшва с всеки неин дъх. Не искам да я будя, но се
чувствам неловко да излизам посред нощ, за да се виждам с някакво момиче, без да
кажа. Особено сега, когато се опитваме да бъдем честни един с друг и да не крием нищо.
Поглеждам часовника си. Единайсет без десет е.
Отметвам одеялото и пъхам крака в обувките си – от няколко дни спя с дрехите.
Минавам покрай леглото на Питър, после покрай Юрая и забелязвам, че е пъхнал шише с
алкохол под възглавницата си. Издърпвам го с два пръста и го слагам под възглавницата
на едно от празните легла. Не се грижа за Юрая, а обещах на брат му!
Излизам в коридора, завързвам връзките на обувките си и си приглаждам косата.
Откакто напуснах кастата на Аскетите, спрях да се подстригвам като тях, исках
Безстрашните да видят в мое лице един бъдещ лидер. Но в интерес на истината ми
липсва ритуалът от онези времена, внимателните движения на ръцете ми по косата,
водени повече от допира, отколкото от погледа. Само с едно докосване можех да усетя
дали всеки косъм е на мястото си и дали е сресан правилно. Не ми беше нужно огледало.
Когато бях дете, баща ми ме подстригваше на горния етаж на къщата ни. Никога не
внимаваше с бръснача и винаги остъргваше врата ми или порязваше ухото ми. Но пък
никога не го чух се оплаква, че се налага да ме подстригва. Е, и това е нещо...
предполагам.
Нита ме чака и потропва нервно с крак. Облечена е в бяла тениска с къси ръкави.
Косата ѝ е прибрана на опашка. Опитва се да се усмихне, но очите ѝ остават сериозни.
– Изглеждаш притеснена – казвам.
– Защото съм притеснена – отвръща тя. – Хайде, искам да ти покажа едно място.
Повежда ме по някакви тъмни коридори. Няма никой. От време на време виждаме по
някой портиер или служител на охраната. Всички познават Нита и махат за поздрав. Тя
върви с пъхнати в джобовете ръце и всеки път, когато очите ни се срещат, веднага
поглежда встрани.
Минаваме през врата, която се отваря без карта. Стаята зад нея е кръгла и много
просторна, а в центъра на тавана има голям полилей с висящи от него стъкълца. Подът
е покрит с полирано тъмно дърво, а стените са облицовани с бронз, който сияе там,
където светлината го докосва. На бронзовите панели са издълбани имена, стотици имена.
Нита застава под полилея и разперва ръце, за да посочи цялата стая.
– Това са родословните дървета на хората в Чикаго... Вашите родословни дървета.
Приближавам се до една от стените и започвам да чета имената, търся някое познато.
Най-сетне виждам: Юрая Педрад и Езекил Педрад. До всяко от имената има по едно
малко ББ, а до това на Юрая – точка, която изглежда издълбана неотдавна. Може би
това е знакът, че е Дивергент.
– Знаеш ли къде е моето родословно дърво? – питам.
Тя прекосява стаята и докосва единия от панелите.
– Поколенията са по майчина линия. Затова според данните на Джанийн Трис е второ
поколение – защото майка не е родом от града. Не знам как Джанийн е разбрала това,
но предполагам, че никога няма да узнаем.
Приближавам родословното си дърво предпазливо, макар че не знам от какво се боя –
от имената на родителите си, издълбани в един бронзов панел? Виждам вертикална
линия, която свързва името на Кристин Джонсън с това на Евелин Джонсън, и една
хоризонтална, която свързва Евелин Джонсън с Маркъс Итън. Под техните имена има
само едно – Тобиас Итън. Малките букви до моето име са АБ , има и точка, която
вероятно трябва да значи, че съм Дивергент, но аз вече знам, че не съм.
– Първата буква е за кастата, от която произхождаш, а втората – за кастата, която си
избрал. Мислели са, че като проследяват кастите, ще им е по-лесно да наблюдават
движението на гените.
Буквите до името на майка ми: ЕАБк. Предполагам, че Бк означава безкастова.
