Буквите до името на баща ми: АА с точка.
Докосвам линията, която ме съединява с родителите ми, после тази, която ги
съединява с техните родители и така осем поколения назад, като броя и моето. Тази
карта посочва това, което винаги съм знаел – че съм завинаги свързан с тях и с тежкото
им наследство, независимо колко далеч бягам.
– Благодаря, че ми показа тези неща – изричам тъжно и уморено, – но не разбирам
защо трябваше да се случи в полунощ.
– Мислех, че ще ти е интересно да ги видиш. А има и друго, за което искам да
поговорим.
– Още доказателства за ограничените ми способности? – тръсвам глава. – Не, стига ми
това, което вече знам.
– Не. Но се радвам, че го каза.
Тя обляга рамо върху името на Евелин. Отдръпвам се, не искам да съм толкова близо
до нея, че да виждам светлината в светлокафявите ѝ ириси.
– Снощният ни разговор за генетичните увреждания... всъщност беше тест. Исках да
видя как ще реагираш и да се уверя, че мога да ти се доверя – казва тя. – Ако бе приел
леко и с доверие това, което заявих за ограниченията на хората с увредени гени, нямаше
да ти се доверя.
Тя се плъзва по стената към мен и рамото ѝ покрива името на Маркъс.
– Не съм много въодушевена от етикета, който са ми сложили – „увредена“. Разбираш
това, нали?
Спомням си как горчиво изплю обяснението за татуировката на счупено стъкло. Сякаш
беше отрова.
Сърцето ми започва да бие силно, усещам пулса си в гърлото. Разочарование и
горчивина изместват спокойствието и усмивката
. Очите
изгубват топлината си.
Започвам да се страхувам от нея и от това, което казва, но в същото време съм
развълнуван, защото вече няма нужда да се съгласявам, че съм по-малък, отколкото
винаги съм вярвал.
– Мисля, че и ти не го приемаш леко – казва тя.
– Не, не го приемам изобщо.
– В тази сграда има много тайни. Една от тях е, че за Бюрото хората с увредени гени
са заменими. Друга тайна е, че много от нас няма да седят и да търпят това.
– Заменими? Какво имаш предвид? – питам.
– Престъпленията, извършени срещу хора като нас, са доста сериозни – продължава
Нита. – И скрити. Мога да ти покажа доказателства, но това ще стане по-късно. Засега
ще ти кажа само, че работим срещу Бюрото, имаме основание да го правим и искаме да
се присъединиш към нас.
Присвивам очи.
– Защо? Какво точно искаш от мен?
– Засега само да ти покажа света извън това място.
– И в замяна получаваш... ?
– Твоята защита – казва тя. – Отивам на опасно място и не мога да кажа на никого от
Бюрото. Но ти си външен, което значи, че мога да ти се доверя. Освен това знаеш как да
се защитаваш. И ако дойдеш с мен, ще ти покажа доказателството, което искаш да
видиш.
Тя слага ръка на сърцето си, сякаш за да се закълне. Крайно скептичен съм, но
любопитството ми надделява. Не ми е трудно да повярвам, че Бюрото би извършило
нещо лошо, защото всяко управление, през което е минал градът ни, е вършило лоши
неща, дори това на Аскетите начело с баща ми. Предполагам, че в думите има истина,
но освен това не мога да спра да се надявам, че не съм чак толкова увреден, че имам
повече качества от хората с чисти според групата учени гени. Гени, каквито няма да мога
да предам на децата си.
Ето защо ѝ се доверявам. Засега.
– Добре – казвам.
– Първо, преди да ти покажа каквото и да е, трябва да обещаеш, че няма да кажеш на
никого, дори и на Трис, за това, което ще видиш. Става ли?
– Но на нея може да
се има доверие. – Обещал съм
да не пазя тайни, да
споделям. Не искам да изпадна в ситуация, която изисква от мен да не изпълня
обещанието си към нея. – Защо да не знае?
– Не казвам, че не може да се има доверие. Просто няма тези умения, от които се
нуждаем, а и не желаем да рискуваме ничий живот. Бюрото не иска да се организираме и
да бъдем единни. Ако твърдо им докажем, че не сме увредени, това би означавало, че
всичко, което правят – експериментите, генетичните модификации, – е пълна загуба на
време. А никой не иска да чуе, че е пропилял живота си в името на грешната кауза.
Това ми е съвсем ясно – изпитах го на гърба си, когато разбрах, че кастите са
изкуствено създадени, система, която има една-единствена цел – да бъдем държани под
контрол колкото е възможно по-дълго.
Тя се оттласва от стената и изрича единственото нещо, което би могло да ме убеди да
не казвам на Трис:
– Ако кажеш, ще я лишиш от избора, който аз давам на теб сега. Ще я принудиш да
стане конспиратор. Можеш да я защитиш само ако не ѝ кажеш нищо.
Прокарвам пръст по издълбаното на стената име – Тобиас Итън. Това са моите гени,
моята каша, моята зла съдба. Защо да дърпам Трис надолу със себе си?
– Добре – отговарям. – Покажи ми.
Гледам как светлинката от фенера подскача нагоре-надолу с всяка нейна крачка.
Изваждаме някакъв сак от килера на чистачите в дъното на коридора – знаела е, че ще
