масите са празни, с изключение на една.
В дъното на стаята седи жена и Рафи се разполага на стола до нея. Двамата не си
приличат – тя има червена коса и пищни форми, а той е тъмен и много слаб. Въпреки това
са като два камъка, издялани от едно и също длето. И очите им – гледат по един и същи
начин.
– Оръжията на масата – нарежда Рафи.
Този път Нита се подчинява. Оставя ножа и сяда. Аз правя същото. Жената срещу нас
вади пистолет и го слага встрани.
– Кой е тоя? – посочва с глава към мен тя.
– Това е моят сътрудник. Фор.
– Що за име? Фор? – пита тя, но съвсем сериозно. Свикнал съм хората да ми задават
този въпрос винаги с известна доза насмешка.
– Такива имена им дават в експерименталните градове – казва Нита. – Означава, че те
е страх само от четири неща.
Минава ми през ума, че нарочно ме представя с това име, за да има възможност да
спомене откъде съм. Дали така не се опитва да натрупа актив и да ги накара да
вярват? Или може би по този начин ще бъдат по-склонни да ми имат доверие?
– Интересно – отвръща жената и почуква с пръст по масата. – Е, Фор, аз пък съм
Мери.
– Мери и Рафи ръководят бунтовническата група на хората с увредени гени в тази част
на страната – обяснява Нита.
– Като кажеш „група“, все едно говориш за няколко баби, седнали да си гледат на
карти – казва меко Рафи. – Ние сме във всеки град без изключение, освен това имаме и
регионални отговорници за Средния запад, Юга и Изтока.
– Няма ли и за по-далечния Запад? – питам.
– Вече не – отвръща тихо Нита. – Теренът е прекалено труден за преминаване,
градовете са прекалено отдалечени един от друг и реално след войната е станало
невъзможно да се живее. Сега всичко там е диво, няма хора.
– Значи в вярно това, което говорят? – казва Мери. Светлината се отразява в очите
и те заприличват на две кръгли парчета стъкло. – Хората в експерименталните градове
наистина не знаят нищо за света навън?
– Разбира се, че е вярно. Защо да им казват? – отговаря Нита.
Изведнъж усещам жестока умора, очите ми натежават. Изтощението ме напада
съвсем неочаквано. За краткия си живот съм участвал в прекалено много бунтове. Първо
безкастовите, сега пък увредените... явно натам отиват нещата.
– Не че имам нещо против размяната на любезности, но не можем да останем много.
Не трябва да отсъстваме дълго, защото ще започне да става подозрително – казва Нита
и се обръща към мен. – Фор, можеш ли да огледаш дали всичко навън е наред, искам да
поговоря с Мери и Рафи насаме.
Ако бяхме сами, бих я попитал защо не мога да присъствам на разговора им и защо
изобщо си е направила труда да ме вкарва тук, като можеше да си остана навън. Може
би защото все още не съм се съгласил да помагам, а и е искала те да ме видят. Не
разбирам, но все тая. Затова просто се изправям, вземам си ножа и излизам през
вратата, при охраната на Рафи.
Боят е свършил и на земята лежи човек. Останалите са се разотишли. За секунда си
помислям, че човекът мърда, но когато се взирам, разбирам, че някой го пребърква.
Вече не е човек, а труп.
– Мъртъв? – Думата излиза с въздуха от дробовете ми.
– Аха. Ако не можеш да се защитаваш, няма да оцелееш и една нощ тук.
– Защо хората идват тогава? Защо не се върнат в градовете?
Той не отговаря. Дори решавам, че не е чул въпроса ми. Виждам как мародерът
изпразва всичко от джобовете на мъртвия и после се шмугва между сградите. Тогава
охранителят на Рафи проговаря:
– Ако умреш тук, някой ще се погрижи за теб. На някой ще му пука, че те няма. На
Рафи му пука, както и на останалите лидери. Ако умреш в града, на никой няма да му
пука. Ако си генетично увреден, разбира се. Бях свидетел на жестоко убийство. Един чист
уби един от нас, но в съда казаха само, че било злополука. Каква глупост!
– Злополука?
– Един вид, че било нещастен случай – чувам гласа на Рафи зад себе си. – Тоест не го
класифицират като свирепо убийство, а като... убийство по невнимание. Официално
всички сме равни и към нас се отнасят еднакво, нали? Но това не се случва често.
Рафи застава до мен и скръства ръце като владетел, който оглежда царството си и го
харесва. Хвърлям поглед към улицата, към проснатото тяло с разперени ръце и
изпразнени джобове. И осъзнавам, че красотата, която той вижда, е единствено
свободата да се отнасят с теб като с нормален човек, а не като с „увреден“.
Вкусвал съм свободата само веднъж. Когато Евелин избра мен вместо всички
безкастови и се опита да ме убеди, че ако напусна кастата си ще бъда свободен и
цялостен. Разбира се, това беше лъжа.
– От Чикаго ли си? – пита ме Рафи.
Кимвам, без да отделям очи от тъмната улица.
– Е, сега, като си навън... как ти се струва светът?
– Като цяло същият. Хората са разделени, макар и не от касти, а от други неща. Водят
други войни.
