Смушквам го с лакът в ребрата и тръгвам пред него. Осветлението е слабо, а по
тавана минават тръби. Чувам гласове пред нас и вече няма нужда Матю да ме упътва.
Когато стигаме до завоя на коридора, спирам и се притискам до стената.
Надниквам за секунда и виждам двойни стъклени врати, които вероятно тежат колкото
метални. Отворени са. Зад тях има друг коридор, в който няма никой... освен трима души
в черно. Носят специални дебели и тежки дрехи и много големи пистолети. Едва ли бих
могла да повдигна такова оръжие, какво остава да стрелям с него. Лицата им са покрити
с черни маски с отвори само за очите.
Пред двойните врати виждам Дейвид паднал на колене с опряно в главата дуло. По
брадата му се стича кръв. А сред похитителите стои момиче с черна маска и тъмна коса,
прибрана на опашка.
Нита.
ÃËÀÂÀ
ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ÑÅÄÌÀ
Òðèñ
– Отвори ни, Дейвид! – нарежда Нита с променен от маската глас.
Очите му бавно, дори мързеливо се завъртат към мъжа, който е опрял пистолета в
главата му.
– Няма да ме застреляте! – казва той. – Защото аз съм единственият в сградата, който
има достъп до тази информация, а вие няма да си тръгнете без серума.
– Няма да те застрелям в главата – казва мъжът с пистолета, – но мога да си избера
друго място.
Нита и мъжът се споглеждат. Той насочва пистолета към крака му и стреля. Писъците
на Дейвид изпълват коридора, а аз затварям очи. Знам, че е дал серума на Джанийн, но
въпреки това не мога да понасям писъци от болка и страдание.
Поглеждам пистолетите в двете си ръце, пръстите ми са побелели. Заповядвам си да
си подредя мислите и да се концентрирам само върху това, което се случва тук и сега.
Приближавам устни до ухото на Матю и прошепвам:
– Бягай да доведеш помощ. Веднага!
Матю кимва и безшумно се отдалечава по коридора. Преди да завие, се обръща,
хвърля ми последен поглед и изчезва.
– Писна ми от тези глупости! – заявява червенокоса жена. – Взривете проклетата
врата!
– Експлозията ще активира допълнителни охранителни мерки – казва Нита. – Трябва да
ни каже кода.
Надзъртам и този път очите на Дейвид срещат моите. Лицето му е бяло и лъщи от пот,
а под крака му има огромна локва кръв. Всички гледат към Нита, която вади от джоба си
черна кутийка и я отваря. Вътре има спринцовка и игла.
– Нали каза, че това нещо няма да му подейства! – обажда се единият от мъжете.
– Казах, че може да го пребори, а не че не му действа изобщо – отвръща Нита. –
Дейвид, това е много хубава комбинация от серума на истината и серума на страха. Ще
те набода, без да ми мигне окото, ако не ми кажеш кода.
– Нита, знам, че правиш всичко това само защото гените ти не са чисти. Не си виновна
ти – казва Дейвид изтощено. – Ако спреш сега, мога да ти помогна. Мога да...
Лицето се изкривява от грозна усмивка. С наслада забива иглата във врата му и
изпразва съдържанието на спринцовката. Дейвид се свлича надолу и тялото му започва
да се тресе.
После отваря очи и започва да пищи. Гледа с ужас празното пространство пред себе
си и знам какво вижда, защото самата аз съм преживявала същото в централата на
Ерудитите под въздействието на концентрирания серум на страха. Вижда как най-
кошмарните му страхове се превръщат в реалност.
Нита кляка пред Дейвид и обръща главата му към себе си.
– Дейвид, мога да спра това, ако ми кажеш как да влезем в тази стая. Чуваш ли ме?
Той се задъхва, гледа с ужас в нея, или по-скоро – през нея.
– Не, не го правете! – изкрещява и скача напред към видението, което има под
въздействието на серума. Нита слага ръка на гърдите му да го задържа да не падне. –
Не го...
– Ще ги накарам да спрат, ако ми кажеш как да вляза!
– Тя – изговаря и в очите му проблясват сълзи. – Името...
– Чие име?
– Нямаме време! – казва мъжът с пистолета. – Или вземаме серума, или го
застрелвам.
– Тя – повтаря Дейвид. – Нейното... – и посочва с глава напред.
Към мен.
Протягам ръка и стрелям два пъти. Първият куршум се забива в стената, а вторият – в
ръката на мъжа с пистолета. Огромното му оръжие пада тежко на земята. Червенокосата
насочва дулото си към мен, или по-скоро към част от мен, защото съм наполовина скрита
зад стената. Нита изпищява: – Никой да не стреля! – После се обръща към мен.– Трис!
Не разбираш ли какво правиш?
– Не, не разбирам. – И стрелям пак. Този път ръката ми е по-стабилна и изстрелът –
по-точен. Куршумът се забива в бедрото . Тя изпищява в маската, ръцете притискат
раната на хълбока и пръстите ѝ се обагрят в кръв.
Дейвид хуква към мен. Лицето му е изкривено от болка, но се опитва да пренесе
тежестта на здравия си крак. Хващам го през кръста и го обръщам, така че да застане
между мен и тях. Секунда след това пистолетът ми е опрян в слепоочието му.
– Ако някой дръзне да стреля, го гърмя на място – казвам.
– Няма да убиеш собствения си лидер – заявява червенокосата жена.
